Не бива в никакъв случай да вдига ръце и да пристъпва напред. Не бива да тръгва подир този нещастен Умбах натам, където на Пьотър Сергеевич сега щяха да му навиват червата на палка. Не трябва да си признава, че радистът диверсант, когото са търсели, не е Умбах, а самият той, Артьом. Защото така или иначе него нямаше да го пуснат при Умбах, затова пък Артьомовите черва щяха да са следващите.
Тогава какво?
Тогава да забрави за Умбах, за чутото или не от него в туберкулозния московски ефир, да забрави за Омир, който някъде там, на Пушкинска, го чака с примка около врата, за Дитмар и неговата задачка, за хората, които седят зад гърба му в момента и се любуват на този боклук и които скоро ще ги кълцат с щиковете, да се прости с малиновата звездичка и да тръгне пешком към Новокузнецка. А зад гърба му да става каквото ще — той няма очи на тила си.
А там, на Новокузнецка, какво?
Нищо.
Същото като на ВДНХ.
Пустота. Задух. Гъби. Животът, който на Артьом му беше съдено да влачи, без да възразява, до края на дните си. Ще опише кръг, ще се върне при Аня. Някой ден, с чуждите документи на мъртвеца.
Документите ще са чужди, но животът ще си е неговият, предишният — черен, сгърчен и сух като изгоряла кибритена клечка. Иска ли такъв живот? Може ли да го живее?
Олга Айзенберг свали корсажа си. Прожекторите, осиротели без ръцете на Пьотър Сергеевич, се прицелваха в нея неумело — твърде рязко, заслепяващо, хвърляйки върху стената ярката чернота на сянката ѝ.
Тръбата свиреше твърде бързо, твърде тънко, предизвикваше гадене, свиване в червата и под нея, на пилона, женският силует се тресеше, въртеше се бавно като побит на кол.
— Оглушали? Хайде, махай се!
А нали Артьом, докато търсеше Умбах, докато вървеше насам заедно с Омир, беше забравил за кратко какво е това — да нямаш къде да отидеш. Старецът му беше дал нещо. Най- малкото посока. Прости, дядо.
Как да те спася? Да направя, както дяволът иска? Да му помогна да устрои касапница? И какво, нима ще те пуснат тогава? Няма да те пуснат, дядка.
Ама че избор: накъдето и да поемеш, все безнадеждност.
— Я го обискирайте този!
Краката му сами отстъпиха крачка назад. Краката му още не бяха решили нищо.
В залата се заобръщаха, зашъткаха.
Някой от почиващите, в железничарска униформа, се вкопчи в Артьом. Не беше ли чакал всъщност него, докато отегчено е наблюдавал актрисата, извиваща се на пилона?
Краката му знаеха, че ако тръгнеш в другата посока, напред, няма да се върнеш обратно. На тялото му беше още рано да умира. А душата му не можеше да се върне обратно в стария живот.
Не искам деца от нея, осъзна Артьом. Осъзна го простичко и завинаги.
Какво има там, във ВДНХ? Там няма нищо. Там е всичко, което Артьом не е станал. И всичко, което той по-добре да умре, отколкото да стане.
Застави се с разума си да вдигне ръце — едната се плъзна малко по-бързо. По слепоочията му се стичаше пот, влизаше в очите му, потеше. Ето че дойдох. И сега няма къде да отида. Хайде, нали не са те убили?
— Имам информация.
— Какви ги дрънкаш?
С кожата си Артьом чувстваше паяковия поглед от залата върху себе си. Затова повтори също толкова приглушено:
— Имам важна информация. За готвеща се диверсия. От страна на Райха. Искам да поговоря. С офицер. От Държавна сигурност.
— Не чувам!
Артьом избърса потта си и пристъпи напред.
*
* *
Преходът до Охотний ряд беше дълъг, безкраен, сякаш специално устроен тук заради Артьом, за да може той да помисли по пътя.
Външната граница на Червената линия беше тънка — преносимо заграждение и двама задрямали бойци. Затова пък навътре, където не достигаха погледите на чужденците, имаше три реда укрепления. Чували, бодлива тел, картечници. Дулата им бяха насочени към стената, не навън и не навътре; още не знаеха от коя посока ще настъпи врагът.
На стените с боя беше изрисуван по шаблон сдвоен профил: оплешивяващи навъсени хора с големи бузи, които си приличаха страшно много, като релефните щамповки върху медалите; единият или прикриваше, или засланяше другия. Братя Москвини, знаеше Артьом. Този на преден план беше Максим. Настоящият генерален секретар. Онзи, върху когото бяха отпечатали Максим, бе предишният, починалият.
С всяка крачка по очуканата тръба — по-надалеч от Тетрална, Болшой се чуваше все по-слабо, защото от обратната посока, от Проспект Маркс, все по-гръмко и по-гръмко се носеше по тунела — право в челото — енергично, маршово, бодро многогласие, произвеждано от цял духов оркестър. Оркестровият марш се сблъскваше с тъжната тръба още там, където в тунела започваше втората третина — и я изблъскваше назад, към Театъра.
Осветлението беше противно, бледо; покрай бодливата тел — само ров от светлина, а по-нататък — налят сумрак като кисел.
До следващата бодлива тел. Не срещнаха живи хора по пътя си, само мрачна военщина. Артьом напираше напред, искаше вече да изясни съдбата си, а конвоиращите не възнамеряваха да бързат, тяхната съдба беше напълно определена.
