Едва издържа до Проспект на Маркс — Охотний ряд. До най-последния кордон, който изглеждаше също като първия — хилаво, духнеш ли го по-силно, ще го отнесеш. Останалото и него не се виждаше, беше скрито зад стълбите и затова изглеждаше, сякаш Театрална не е се е предала на никого тук, на Червената линия.

А оркестърът беше съвсем истински — и стоеше право на входа, до границата, и с всички сили надуваше, звънтеше, барабанеше. Караше човек против волята си да изпъчи гърди; и разбира се, през него не можеха да преминат никакви тръби и други театрални звуци.

Станцията — уютна, домашна, мъничка като всичките първи станции на метрото, беше изпълнена с едноцветен народ. Тук не беше мръсно и не течеше вода от тавана, и лампите светеха; накратко — всичко беше изрядно.

Но в секундите, когато оркестърът млъкна за малко, за да смени единия марш с друг, се чу вторият глас на станцията. Непривичен — вместо глъчката, свойствена за хората, на Охотний ряд се носеше шумолене. Хората шумоляха, озъртайки се, в извити опашки, в които на дланта на всеки беше записан номер- шумоляха в пролуките на арките — зад масички, докато извършваха някаква непонятна за Артьом бюрократщина, шумоляха жени и деца. И изведнъж — докато барабаните и литаврите си поемаха дъх — на станцията престана да достига светлина и чистота. А после пуснаха оркестровия конвейер отново и прииждащото от него веселие пак подмени станцията. Лампичките засветиха по-ярко, устните на преминаващите се изопваха, а мраморът взе да блести.

За настроение имаше още и лозунги — печатани също по шаблон: „Да пресечем нищетата, капитализма, неграмотността на Червената линия!“, „Не на ограбването на бедните! Да — на всеобщото равенство!“, „Техните олигарси ядат гъбите на нашите деца!“, „На всеки — пълна дажба!“ и „Ленин, Сталин, Москвин, Москвин“. Плешивият Ленин и мустакатият Сталин бяха окачени на стената в златни рамки. До тях стоеше караул от бледи момчета с червени кърпи на вратовете; бяха положени и цветя — пластмасови.

Артьом, конвоирания, местните сякаш не го забелязваха; на всички, покрай които преминаваше, по някакъв начин им се намираха по-интересни занимания — не успя да срещне погледа на никого. Но веднага щом се разминеха, тилът започваше да го сърби — разсеяните погледи моментално се събираха на сноп върху него.

Той крачеше и се молеше Пьотър Сергеевич да не умира още малко и да не тръгва наникъде, да изчака Артьом. Беше минал само час, имаше шансове.

КГБ се намираше от опаката страна на станцията; под пода, по който тъпчеха на едно място едноцветните граждани, имаше още един етаж, нисък и никому неизвестен, и входът към него приличаше на шкаф — от онези, в които се държат метлите и кофите.

Но вътре всичко си беше привично като навсякъде, като в целия свят: коридорът — боядисан в маслено, от кръста нагоре зелен, заради влагата мазилката е станала кафява и се е издула, мяркат се вечните лампички и върволица от стаи.

Конвоиращият отвори една от тях и набута вътре Артьом.

— Спешно е! Спешно донесение!

— Донесенията са в армията — намигнаха му. — Тук са доноси.

Щракането на ключалката отвън проряза слуха му, оголените му нерви.

Погледна съседите си: жена с гримирани очи и оцветен в жълто перчем, останалото — събрано на топка на тила. И навъсен дребен мъж с бели вежди и ресници, остригани, както му е паднало. Кожата му беше щавена и потъмняла като на алкохолиците.

Умбах го нямаше в килията.

— Сядай — каза жената. — Какво стърчиш?

Мъжът се изсекна.

Артьом измери пейката с поглед и продължи да си стои, сякаш така щяха да го приемат по-бързо, да го изслушат и да се съгласят да пуснат радиста по живо, по здраво.

— Ти също си мислиш, че сега веднага тук ще разрешат всичко, а? — въздъхна жената. — Ние вече трети ден, откакто сме тук. И пак добре навярно. Те тук така разрешават нещата... по-добре изобщо да не ги разрешаваха.

— Помълчи малко — изстена мъжът. — Поне сега помълчи.

— Тук преди мен не доведоха ли един чичко? — попита Артьом жената. — С ей такива мустаци? — той показа с ръце как безсилно висят мустаците на Умбах.

— Не, не са довеждали. И без мустаци — също не. Сами си изкукваме тук. Гризем се един-друг.

Мъжът се извърна към стената и с омраза я зачовърка с нокти.

— А ти какви си ги натворил?

— Никакви не съм ги натворил. Трябва да измъкна чичкото.

— Ачичкото какви ги е забъркал?

Артьом погледна чорапогащите ѝ в телесен цвят, целите кърпени; на ръцете — тече синя кръв съвсем близо под кожата,

изпъва я. Очите иззад черната линия в първия момент изглеждат едри и страстни като за последно, но всъщност са съвсем обикновени. Усмивката — набръчкана. Бръчките — уморени.

— Чичкото също нищо. Ние изобщо сме от Театрална. Живеехме си и това е.

— И как е там, на Театрална? Гадно като че ли? — попита тя със съчувствие.

— Нормално.

— А на нас тук ни разправят, че вие там почти сте се изяли взаимно. Какво, лъжат ли?

— Юлка! Ама не си ли глупачка! — възкликна мъжът ѝ.

Перейти на страницу:

Похожие книги