— Ние тук си живеем добре — спомни си Юлка. — На нас по принцип не ни дреме как е там, при вас. — Тя се замисли, засъмнява се. — За гъби по-дълго ли стоите?
— Как така — стоим?
— Ами например застанал си на края на опашката. Кой ти е номерът?
— Каква опашка? Имам ли пари — купувам си.
— Тоест как пари? Купони ли?
— На нас тук — намеси се мъжът — не са ни нужни никакви пари. При нас който работи — той и яде. А не като при вас, на вашата Театрална. При нас трудовият човек е защитен.
— Добре — каза Артьом.
— Яжте си ги сами вашите пари — добави мъжът.
— Но ти какво, Андрюша, какво го нападна? — застъпи се Юлка.
— Затворили са тук някакъв тип и ти още малко ще му покажеш и циците си! — Андрюша се изплю в краката си, но като че ли сякаш и в Артьом.
— Че какво, току-виж и на теб ти потрябвали циците ми — усмихна се тя на мъжа.
— Аз не съм провокатор — съобщи сам на себе си Артьом.
— Аз изобщо нищо не искам да знам — каза Андрюша. — Всичко това не е моя работа.
Помълчаха.
Артьом притисна ухо към вратата. Беше тихо.
Погледна часовника си. Дитмар там какво? Вярва ли му още? И докога ще се съгласи да му вярва?
— Какво, изобщо ли няма там опашки за гъби? — попита Юлка. — А колко дават наведнъж?
— За колкото ти стигнат парите. Патроните... — поясни за всеки случай Артьом.
— Ама че работа! — възкликна възхитено Юлка. — А ако дойдем двама?
— Какво?
— Тогава и на двамата ли ще им дадат за колкото имат?
— Ами да.
— Ояли се, гадове — каза Андрюша. — Какво си мислиш, чии гъби ядат? Нашите! На нас децата ни ще пукат от глад, а те набиват!
— Как така ще пукнат! — уплаши се Юлка. — А и ние нямаме деца.
— Аз конфигурално. Образно, тоест.
Той се вторачи в Артьом с тъга и с чувство на извършена току-що непоправима грешка; обля се в руменина.
— Той не е казвал такова нещо — помоли Юля Артьом. — Ставали?
Артьом сви рамене. Кимна.
— Ти гледай себе си! — изрева Андрюша на жена си. — Овца! Ако не беше дрънкала, щяхме да сме си вкъщи! Нищо не си научила от случката с Ефимови!
— Ефимови нали мълчаха, Андрюша — прошепна тя. — И пак ги взеха. Нито думичка от тях против... Против.
— Значи е имало за какво! Имало е, значи! — възкликна той шепнешком. — Как така, ни в клин, ни в ръкав, хората ще ги вземат и... — той изхриптя. — И цялото семейство.
— Какво — цялото семейство? — попита Артьом.
— Нищо! Каквото трябва!
— А аз какво толкова казах? Че гъбите не стигат за тази година. Че реколтата е слаба заради болестта... Заради бялата гнилоч. Ще гладуваме. Но това си е така! Нали не съм си го измислила! А те — клевета... Такова... Пропаганда...
— На кого си го казала? Глупачке смотана! На Светка Дементиева си го казала! Ти какво, не знаеш ли за Дементиеви?
— Дашка на Дементиеви е в консервния цех, като че ли тя сама не разбира!
— Значи, стои и си трае! Хората и за по-дребни неща ги прибират! Василиева за какво? Че се е прекръстила за „Господи помилуй“! А Игор там от сто и пети за какво го прибраха? В почивката на по цигара разправял, че на Черкизовска хората са дошли отвън.
— Къде отвън? И какво?
— Не от Москва. Някъде от повърхността. Демек от друг град. И уж дошли без противохимична защита. Е, и какво? Какво толкова има? Ясно е, че това е измишльотина. Тоест нали всички тези от другите градове до един са измрели в онзи ден... — той прекара пръст през гърлото си.
— Не го показвай върху себе си! — изплаши се Юлка.
— Измишльотина, е и? Защото е глупаво! Американосите, гадовете, са ни обрулили напълно, това и малките деца го знаят, че само Москва си стои. Какъв ти друг град! А Игорка Зуевна следващия ден го прибраха. Юдин там го е слушал, а Юдин също... Трябва да си голям тъпак, за да говориш пред Юдин...
— От кой град? — Артьом се напрегна. — От кой град са дошли? Онези, от Черкизовска?
— Аха — отвърна му Андрюша. — Ей сега ще ти кажа.
Артьом се откъсна от вратата, пристъпи към мъжа, наведе
се към него.
— Но той нали го е приказвал? Приказвал го е? Този Игор?
— И се наприказва.
— Кажи! Кажи, важно е!
— Ти още не си предал доноса срещу своя чичо! Къде така напираш? — усмихна се Андрюша лошо.
— Ти си пълен идиот! Просто ми кажи! Откъде са?! — Артьом хвана мъжа за яката, нави плата на юмруците си, притисна го към стената.
— Махни се от него! Остави го! — изписка тънко Юлка. — Той нищо не знае, нищо! Охрана! Хора!
— Глупости са всичко това.
— А ако не са?!
— И какво? И какво, ако не са?!
— Всичко! Тогава можем да се махнем оттук! От това метро! Откъснатият от пода Андрюша поклати глава. Изкриви физиономия.
— Ако беше толкова хубаво, щяха ли да идват при нас? Артьом се опита да събере сили, за да спори — и не успя. — Остави ме. Остави ме, където си стоях, гнидо — рече Андрюша.
Артьом го остави. Извърна се и отиде при вратата.
Искаше да облегне чело на нея — а тя се отвори.
— Онзи, дето е от Театрална. На изхода!
— Напразно ти така — каза Артьом на Андрюша.
— Ами попитай си ги сам — изграчи онзи.
*
* *
— Ето, другарю майор. Този, който за диверсията...
— А гривните? Давай в гривни.
Белезниците изщракаха.
