— Ето така, когато сами си признават... Винаги трябва в белезници — обясни на Артьом другарят майор, докато го посрещаше на прага. — Викай ми Глеб Иванич. А ти кой си?
А Артьом вече знаеше, че това е Глеб Иванич. Познаваше дрезгавия му и нисък глас. И кубинките му.
— Фьодор Колесников.
Като в паспорта, който му беше издал Дитмар.
— Ами докладвай, Фьодор.
Глеб Иванич беше набит, як; месеста порода. Главата му с голямо чело оплешивяваше, тлъстите му устни руменееха.
Беше на ръст колкото Артьом — значи, не много висок двойно по-широк и четворно по-як. Мундирът не му ставаше, вратът му беше по-широк от шията на бик и панталоните му бяха издути. ‘ч
Самият Глеб Иванич седна зад масата, а Артьом оста стърчи.
— Не сте хванали този, когото трябва.
— Кой този? — настръхна майорът.
— Умбах. На Театрална. Той не е виновен за нищо. Сбърка ли сте.
— А кого е трябвало да хванем?
— Друг.
— А! Аха. И ти си дошъл да го отървеш?
Майорът веднага се отегчи.
— Той не е никакъв диверсант. Инженер от театъра е — съобщи Артьом.
— Ами призна си, че е диверсант.
— Ами така... Наклеветил се е. Наклеветил е себе си.
— Тогава проблемът си е негов. Ние имаме всичко подписано.
И сега какво?
Стаята беше просторна, но семпла до строгост. Балатуми на пода се беше свил, в ъгъла имаше сейф във формата на черен куб, само дето бюрото беше пищно, трофейно — и сдвоеният портрет на стената. И това беше всичко.
Не, не всичко.
Нещо тиктакаше. Артьом се огледа — отзад, над входа, висеше часовник. Същият като неотдавна видения от него на друго място. Обикновен часовник — стъкло и синя пластмаса. На циферблата е изобразен щит, в него — втъкнат меч, и още букви в редица — всичките главни, с тирета: „ВЧЕК-НКВД-МГБ- КГБ“. Беше десет без десет.
— Бързаш ли за някъде, Фьодор? — попита го майорът. Усмихна се. — Да не закъсняваш?
— Часовникът е интересен.
— Часовник като часовник. И по него виждам, че ме чака работа. Това ли е всичко, Фьодор? Бих продължил с теб по-късно.
— Трябва да поговоря с него.
— А, виж, това изобщо няма да се получи. Какъв ти се пада тон? Роднина? Или колега?
— За какво си е признал? Той не е диверсант. Никога не е бил на Райха. Не сте търсили него. А друг.
-Не, Фьодор. Търсехме него. Пьотър Сергеевич. И Райхът тук няма нищо общо. Ето — майорът размаха някаква мазна бележка. — Ориентировка. От централния апарат. Централният апарат не може да сгреши.
Значи, не са идвали за него, за Артьом? Умбах сам си е виновен?
— Това ли е всичко? — Глеб Иванич се изправи. — Защото имам ангажимент за десет.
Той се наведе към сейфа, направи някакви магии, щракна капака и измъкна черно-сив, помътнял от драскотини револвер.
В този момент Артьом си спомни какъв точно ангажимент има майорът.
— И какво... Какво ще стане сега с него, с Пьотър Сергеевич? — попита той с пресъхнало гърло.
— Най-тежкото наказание — отсъди майорът. — Добре, Фьодор. Дочакай утрешния ден. Утре пак ще разговаряме с теб. Чувствам, че разговорът ни няма да е кратък. Ти искаш да ми кажеш нещо, а се помайваш. Трябва да те накарам да се размърдаш някак, а за беда времето днес е кът. Работа.
Той порови още там, в сейфа, извади от една кутия шепа медни фигурки, разстла ги върху бюрото. Извади барабана на револвера, започна да го пълни. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. И останаха още.
— Него не бива да го застрелвате! — извика Артьом. — Умбах!
— Защо?
— Той има сведения... Той е радист. И знае нещо...
— Всичко, което знае, го знаем и ние — успокои го майорът.
— Не може да има тайни от нас. Това е. Иди и се наспи. Мен тук... хората ме чакат.
Глеб Иванич се почеса, погали се по изпънатия цип, сладко се протегна.
— Та вие нямате никаква представа! Той има информация! Ценна... Той... — Артьом се прехапа по устната, за последен път претегли нещата. — Намерил е оцелели! Свързал се е! С други! Разбирате ли? С други оцелели! Не в Москва! — Той погледна, майора в широкото плоско лице.
Там нищо не се измени, не трепна.
— Глупост някаква.
После като сянка по устните му се плъзна усмивка. Глеб Иванич поглади с ръка косите си. Видът му беше замечтан. Той очакваше, очакваше вечерта, очакваше десет часа, очакваше и онова, което ще стане после — уговорената среща с красивата си кучка в балетен костюм. Ето за това му се искаше да мисли.
Артьом вдигна напред вдървените си ръце.
— А ако има още някакви места, където може да се живее? Ако не сме длъжни тук, в метрото... до края... А? И той-той! — може да знае това!
Майорът измери с ръка револвера, замижа с едното око, погледна бюрото през мушката.
— Това се вика качество — изрече замислено. — От него навярно са стреляли още преди сто години. И въпреки това... Няма по-надеждна машинка от нагана. Особено за тази работа. Няма да засече, няма да се прегрее.
— Ти какво, не ме ли слушаш?! — побесня Артьом. Или знаеш нещо по въпроса?!
— Добре, достатъчно. Конвой!
— Не, не е достатъчно! Ако го разстреляш сега, ние никога, нищо... Никога!
— Конвой, бе! — изрева майорът към вратата.
— Никога! Той е единственият, разбираш ли ти? На никой друг не се е удавало! Да ги намери, да се свърже... Не бива да бъде убиван!
