— Не трябва все пак?
— Не трябва!
— Ценна информация?
— Да!
— Оцелели!
— Оцелели!
— Добре, да вървим.
Майорът сграбчи Артьом за рамото с ръчището си като хидравлична преса, ритна вратата, изведе го в коридора. Конвоят дотича, виновен и уплашен, допушващ цигарата си, но майорът само му тикна гарваново черното дуло в муцуната и го блъсна.
Измъкна от джоба си връзка ключове, раздрънка я пред някаква врата. Отключи я, избута Артьом в килията. Там седяха седем души, бледи и потни.
— Умбах!
— Аз.
Пьотър Сергеевич с увисналите мустаци се надигна, озъртайки се с неспокойно лице. Целият беше омазан в кафеникаво, засъхващо; основата на носа му беше разкъсана и устата му беше нащърбена. Беше отметнал глава леко назад, за да не му тече кръв от носа.
През лицето му преминава ту сянка, ту петънце светлина: какво да очаква?
Майорът вдигна пистолета към челото му и веднага се чу режещ слуха пукот, вряза се като удар с чук и наоколо пръснаха червени капчици — на ръката му, на лицето, на мундира. Умбах се отпусна и се свлече на пода като чувал с пясък. Останалите, пребледнели, стиснаха ушите си, една жена изпищя. Цялата стена беше в мокри лъскави пръски. В килията пъхна глава един надзирател, изруга едва чуто, попита нещо неразбираемо.
В ушите на Артьом кънтеше.
Майорът хвана Артьом за рамото и го измъкна в коридора, хлопна вратата. Закрещя през кънтенето:
— Кой не бива? Аз? Аз ли не бива? Ти, дребен кучи син! Аз ли не бива?!
Гадеше му се, виеше му се свят. Артьом преглъщаше, сдържаше се. Повърне ли — ще покаже слабост.
— Извеждайте ги за разстрел! Колкото можете! — изкрещя, майорът на надзирателите, като едва надвика кънтенето. — Колко са там, при нас?
— Бяха седем с Умбах.
— Точно, значи барабанът ще стигне. И измийте килията!
Майорът пристъпи и застана право пред очите на Артьом
Каза на дотичалите от караулната:
— Него — при мен.
Върнаха се в кабинета.
— Не трябва, казваш. Трябва! Трябва да ви разстрелваме. И то публично. Полезно нещо е разстрелът. Че всеки боклук си мисли, че е главният герой, че този филм е сниман за него. А виж как хората стават като чували с лайна. Щрак! И готово. И няма да си въобразяваш толкова много за себе си!
Той взе един патрон, останал на масата, и го пъхна под носа на Артьом.
— Виж. Това е за теб. Исках утре да се разбера с теб, без да бързам. С твоите бълнувания. Но ти направо риташ срещу ръжена.
Извади барабана, пъхна в него патрона за Артьом.
— Този — при останалите!
— Не. — Артьом заклати бодящата го глава. — Не!
— Марш!
— Днес... Сега... Райхът... ще влезе... на Театрална.
— Марш, твар!
— Умбах... Той е техен... агент. Беше. Аз трябваше да... Да го измъкна. Оттук. Аз също съм... дивер... сант.
— Дрънкало си ти.
— Стой. Стой. Всичко излъгах за радиста. Не ме убивайте. Наистина. Кълна се... Там сега има две... групи. Минират проходите.
Глеб Иванич най-накрая се обърна към него.
— Защо?
— Ще превземат Театрална.
— Е?
— В тунелите имат две щурмови бригади. Приготвени. И две диверсантски групи на Театрална. Ще взривят проходите към вас тук. И когато отрежат Театрална... След пет минутите бъдат там.
— А Умбах какво? Защо той?
— Той е радист. Трябваше да получи сигнала за началото.
— А ти?
— Аз съм към него. Свръзка.
— Кой даде задачата? На теб — кой?
— Дитмар.
— Познаваме се.
Майорът се вкамени. Часовникът над главата на Артьом отброяваше: цък, цък, цък. Същият часовник като при майора от Ханза. Само че завършекът на абревиатурната история на ВЧК беше по-различен, от предишно време.
— Но нали ти си тук. При нас. И Умбах е при нас. Значи те засега чакат. Колко ще чакат?
— Би трябвало да ударят след края на спектакъла. Ако се забави... Ще изпратят някого да провери. И пак ще нахлуят.
Цък. Цък. Веждите на майора се събираха.
— Останалите познаваш ли ги по лице? От тези две групи?
— Познавам ги. Водачите.
— Ще помогнеш ли?
Той кимна веднъж ръждясало, натегнато.
— Толкова бързо няма да успеем да съберем хора... — каза майорът на глас. — Трябва да спечелим време. Трябва да спечелим време.
Артьом искаше да подскаже на майора, но се боеше — току- виж онзи направи тъкмо обратното. Трябваше да се сети сам. Мисли, мисли, майоре. Е?!
— А ако ги дезинформираме? Че групите вече са неутрализирани?
— Как? Няма да успеем.
На Артьом му се искаше да зажуми, да се скрие, да загърне вътрешностите си, така че майорът да не разбере молбата му, намека му; но се застави да държи очите си опулени, сякаш самият той канеше Глеб Иванич в себе си. И онзи влезе в Артьом през зениците, разчовърка роговицата му, поизбърса се и омаза всичко там с дребни пръски от Пьотър Сергеевич.
— Имаш ли парола, отговор за радиообмена? — реши най- накрая той.
Артьом безмълвно наведе глада. После предпазливо я върна в старото ѝ положение. Боеше се да не подплаши решението на майора — единственото спасително за него.
— Да вървим.
През коридора, покрай отворената вече килия — където стояха осъдените на смърт и се взираха в пода, в стените, сякаш бързаха да скрият и да предпазят душите си в процепите между плочките, под свивките на балатума — отидоха в друга стая с надпис на вратата „Свръзка“.
