Уморен свързочник със заешка устна беше застинал в стойка „мирно“. Маса с телефон, зелени кутии с тумблери и стрелки, слушалки.
Конвоиращият застана до вратата, а Артьом с ритник го подканиха към апарата. Но преди това Глеб Иванич свали телефонната слушалка, поскърца с клавишите.
— Ало. Свинолуп е. Да, Свинолуп. Дайте ми Анциферов.
Артьом се изпоти. Часовниците близнаци се наложиха върху глупавата и нещастна фамилия. Не можеше да има такова съвпадение. Не можеше да е съвпадение.
Онзи беше Борис Иванович. Този — Глеб. Едно и също бащино име. Не си приличаха много. Но все пак повярва веднага, макар да изглеждаше фантастика.
— Да, другарю полковник. Тук при мен има един осъзнал се активист. Казва, че Райхът възнамерява да превземе Театрална. Още сега.
Гласът. Артьом разпозна гласа — там, докато лежеше пад сцената, защото гласът на братята беше един и същ. С този глас те произнасяха различни думи и сглобяваха от тях различни изречения; и мундирите им бяха различни, и часовниците им бяха спрели в различни времена. Но въпреки това гласът беше един и същ.
Глеб навярно беше по-големият. Изглеждаше по-възрастен.
А Борис следователно се издигаше по-бързо в службата. Как се е случило това с тях, помисли си Артьом кой знае защо. Вместо да се чуди дали няма да се скъса бялата нишка, по която възнамеряваше да върви над пропастта. Как се беше случило така, че двамата братя са се оказали от двете страни на фронта с едно и също звание? Знаят ли те един за друг? Би трябвало.
Не можеше да не знаят. Воюват ли? Мразят ли се взаимно? Опитват ли се да се убият? Играят ли? Какво?
— Давате зелена светлина? Слушам. И тъкмо ще успеете то- гава да ни пратите подкрепление... Да. Съгласен съм. Не започнахме ние това. И аз също не виждам друг... Слушам. Прието.
Артьом чакаше тихо, вече даже не мислеше, да не би шумът от мислите му да уплаши кацналата на рамото му вълшебна жар-птица, късмета. Шансът беше едно на хиляда.
— Каква е честотата?
Кривоустият радист седна пред радиото; Артьом му каза честотата. Започнаха да претърсват ефира. Нахлузиха слушалките върху Артьом накриво: едната — покрила ухото, другата -о бърната към хората.
— Изкарали ли сте антените на повърхността? — попита той. -Как ги ловите оттук?
— Ти по-добре си мисли за своята работа — посъветва го Свинолуп. — За нашата.
— А вие... На вас никога ли не ви се е удавало... Да чуете други градове?
Свързочникът поклати глава, сякаш въпросът беше към него.
— Няма никакви други градове, момче — каза майорът. — Забрави.
— Но нали идват хора... Нали са идвали хора отдруги градове? Идвали са в метрото. ^
— Измишльотини.
— А тях са ги отстранявали. Вашите.
— Също измишльотини.
— И тези, които са дрънкали за това...
Глеб Иванович се навъси. Почука с дулото по железния сандък.
— Няма защо да се преразказват лъжи! Седим си тук — и това е! Защо да се объркват душите на хората? Нека да си мечтаят за това, за което е казано да мечтаят. За това, че ще победим Ханза, ще изправим всички буржоа до стената и тогава ще настъпи комунизъм в метрото. И ще има за всички пълна дажба гъби. Тук ще бъде хубаво. Тук. При нас. Родината трябва да се обича, разбра ли? Където си се родил, там ще си от полза.
— Аз съм се родил горе.
— А ще умреш долу!
Свинолуп го тупна по рамото и се изкикоти. Това беше първата му шега.
От кашата в ефира се измъкна някакъв глас. Майорът кимна на Артьом, допря дулото до главата му, за да го поощри и наставлява.
— Дитмар.
— Сталкерът е.
— О! Сталкер. Е, как е?
— Момините сълзи цъфнаха.
— Значи е пролет.
Дулото влезе в свободното ухо на Артьом — студено, желязно. Право в слуховия канал. Вълнуваше се, искаше да разбере дали не го мамят.
— А на мен повече ми харесваше зимата.
— Ами ходи и се скрий.
Опита се да погледне накриво Свинолуп, но револверът не му позволи. Трябваше да брои, а не се получаваше. Дулото го одраска, притисна се към отвора; запуши ухото му.
— Що за глупост? — изскърца през дулото майорът право в мозъка му.
— Отменяме операцията — каза Артьом. — Дитмар, отменяме...
И тогава — стана за миг.
Изгърмя!!!
Всичко подскочи, таванът се разпадна, заваля прах, увисна във въздуха, светлината примигна и изчезна, всичко ослепя, оглуша.
Само Артьом очакваше това. Единствено това очакваше.
Гмурна се странично, с окованите си ръце хвана пистолета за дулото и го изтръгна от отслабилите хватката си дебели пръсти, отскочи встрани.
Светлината замъждука.
Конвоиращият лежеше на пода, притиснат към бетона. Свинолуп, посечен от дребни камъни, окървавен, опипваше наоколо. Свързочникът така и си седеше над апаратурата си, без да осъзнава какво става.
Виковете проникнаха през памука в ушите... Тропот.
Свинолуп най-накрая видя Артьом.
— Ръцете! Ръцете!!!
Майорът ги вдигна лениво. Очите му шареха. Вече търсеше начин как да се добере до него по-ловко.
— Стани! Към изхода! По-живо! Какво?!
Наганът стоеше в ръката му неудобно, зле, като чужд.
— Какво беше това? — попита го Свинолуп, като едва помръдна.
Напук му прави, гадината.
Артьом леко натисна спусъка; задвижи се тегаво. Петлето се отдръпна, замахна.
— Ставай!!! Тръгвааай!!!
