— Къде така се разбърза?
Донатисна: изгърмя още веднъж, но вече не толкова болезнено, колкото в камерата, когато убиваха Умбах. Ушите вече се бяха запушили. Свинолуп са хвана с лявата ръка за петното на дясното рамо. Най-накрая го послуша, изправи се. Прекрачи през конвоиращия, надникна в коридора.
Там се мотаеше още един надзирател, контузен; понечи да вдигне автомата си. Артьом стреля напосоки някъде в корема му, изрита автомата настрани.
— В кого са ключовете?! В кого са ключовете от килиите?!
— Аз имам.
— Отваряй! Отваряй всичките! Къде е тук този... Който е лъгал за оцелелите? Зуев! Къде е той?!
— Няма го. Изпратихме го на Лубянка. Поискаха го. Няма го!
— Ела тук. Тук. Къде е моята килия? Това ли е? Отваряй!
Майорът си поигра с беззвучната ключалка, отвори. Гримираната Юлка и навъсеният плювач бяха живи и здрави.
— Излизайте! Да бягаме оттук!
Свинолуп изкриви физиономия.
— Къде да бягаме? — попита Андрюша.
— Къде?! На свобода оттук!
— Те никъде няма да избягат с теб — каза Свинолуп.
— От Линията! Ще ви измъкна оттук!
Юлка мълчеше. Мъжът примигна с напрашените си очи. Съобразяваше нещо и си поемаше дъх. А после дори не закрещя, а зарева.
— Разкарай се, мерзавец! Мерзавец, провокатор! Махай се! Никъде няма да отидем. Ние живеем тук! Тук!
— Загря ли? — попита Свинолуп, усмихвайки се. — Ето това е любовта към Родината.
— Та вас тук ще ви изправят до стената! Той ще ви изправи! Ето този! Свинолуп!
— Върви на майната си! Сядай, Юлка, какво скочи като глупачка?!
— Правилно — каза Свинолуп. — Ето, всичко е правилно. А ти, кучи сине...
Артьом озверя.
— Влизай в килията! Влизай! Тях ги е страх от теб! Ключовете тук! Хвърли ги! Той никъде няма да се дене оттук, ясно!
Край, ето го! Да вървим! Как се казваше ти? Андрей. Аз ще ви измъкна оттук! Ще ви измъкна, а? По-бързо! Няма време!
— Няма да тръгнем — каза след мъжа си и Юлка.
— Глупак си ти, Фьодор — засмя се Свинолуп. — Наивно нищожество... Та това са зайци! Кротки! Къде ще избягат?!
— Какви ти зайци?!
— Кротки! Ето, виж!
Свинолуп вдигна полата на Юлка, свали закърпените ѝ чорапогащи заедно с гащетата, показа рижия ѝ пух. Тя само покри устата си с длани.
— Е?! — извика той на Андрюша. — Е?! Какво стоиш?!
И стисна с ръчището си мършавия задник на Юлка. Пъхна длан между краката ѝ, стисна я и там.
— Какво?! Стоиш?!
Андрюша се изплю в пода.
— Лайно! — Свинолуп му заби с лявата ръка шамар, с който го свали на пода. — Върви, лайно! Бягай! Хвани тоя боклук, жената, и бягай! А?!
Андрюша отпълзя към пейката, седна, хвана се за бузата.
Юлка тихо виеше. Тушът ѝ течеше.
— Никой няма да тръгне с теб!
— Лъжеш, гадино. Лъжеш!
Някой тичаше по коридора, трополеше с ботушите си. Нима подкреплението вече беше пристигнало? Артьом стреля нататък, в прахта. Там се свиха, скриха се, а може и да умряха.
Къде тук бяха осъдените на смърт?
Скочи, намери килията. Вратата — отворена. Няма конвоиращи. Всички седят вътре. Шестима. Две жени и четирима мъже.
— Бягайте! Да бягаме! След мен! Ще ви измъкна!
Никой не вярва. Никой не помръдва.
— Та вас ще ви разстрелят... Всички ще ви сложат до стената! Е! Е?! Какво се боите? Какво губите?!
Дори не му отговаряха.
Поклащайки се, към него по коридора се движеше Свинолуп. Душеше ръката си. Усмихваше се.
— Зайци. Зай-ци. Тези веднъж вече се опитаха. Знаят как ще приключи.
— Ти си гадина.
— Ти отиди, отвори всички килии. Давай, момче. Освободи ги. Ето, има ключове, оръжие. Ти си господарят. Е?
— Млъкни.
Свинолуп се приближи плътно — страшен, зловещ, як — и Артьом отстъпи от него, и още веднъж.
— Никой няма да тръгне след теб. Свобода, мамка му. Герой мамка му, освободител.
— Той вас ви водеше на разстрел! — извика Артьом на осъдените. — Още сега!
— А сега може да ни простят? — измънка някой. — Ето, ние сме тук, ние никъде...
— Може! — подкрепи го Свинолуп. — Всичко може! Разбра ли, лайно! Разбра ли?! Разбра ли всичко?!
Артьом стреля в гърдите му, стреля в центъра на този човек и куршумът потъна в него, и той отстъпи, и пак се засмя. Тогава Артьом му вкара още един куршум от чуждия, неверния пистолет — в корема. Не можеше да стреля в лицето му, не можеше да погледне в очите Свинолуп. В неговите уверени, нагли, господарски очи.
Онзи все пак падна неохотно.
— Е?! — повтори Артьом на осъдените. — Край! Край с него! Да вървим!
— Край с този. Има и други — измънкаха му. — Къде да бягаме? Няма къде.
Отгоре крещяха, лаеха команди. Ей сега ще се спуснат.
— Ами оставайте! Вие! — закрещя им Артьом. — Ами пукнете тук! Като искате да умрете — умирайте! Като лайна!
Той пъхна дулото на нагана в панталоните си, вдигна автомата на простреляния надзирател, потърси ключове за белезниците, но не успя да ги свали — вече тичаха насреща му.
Пусна един откос с автомата, притича през коридора, изкачи се по стълбите, изскочи в залата.
Там имаше дим, мръсотия, тъпканица.
Оркестърът продължаваше да гърми и да весели като на "Титаник".
