Мината беше гръмнала там, където я беше сложил Артьом — в долния край на ескалатора, от обратната страна на преградата, точно над килиите. Но не ги беше съборила — напротив, беше изтръгнала портите, както се беше надявал.
Добре че станцията не беше дълбока, сигналът беше достигнал. И добре че Дитмар не се беше доверил на наемника — беше му връчил мина не с таймер, а радиоуправляема.
Добра се до пробива, разбута суетящите се, бели от прахта спасители и хукна нагоре по стъпалата. Освен на него на никого другиго не му хрумна тази мисъл.
ВАЛЕЖИ
Докато тичаше по ескалатора, му крещяха нещо. Но Артьом не се обърна назад нито веднъж. Току-виж се побоят да стрелят в гърба му, а стрелят в лицето?
Озова се при турникетите, при касите; там, където си беше избрал пътя към Театъра.
Отдолу гърмеше приглушено. Сякаш някъде по-надьлбоко, отколкото е метрото, скърцаше надупчената от хората земя, сякаш лава разяждаше тънката ѝ кора, за да забърше станциите и тунелите. Сякаш. А всъщност на Театрална бушуваше война. Войната, за чието начало Артьом бе дал команда. Може би сега там загиваха онзи глупак режисьор и неговата звезда блудница — в същата тази секунда. А ето, че той, Артьом, пак беше жив.
Той седеше и седеше, свил се върху студените стъпала, макар че трябваше да тръгва, да се маха оттук, докато войната не се е издигнала, не е изригнала през ескалаторните кратери и не го е попарила.
Но за момента просто не можеше да върви нататък. Трябваше... Трябваше да почака малко. След Умбах. След цялото това подземие. След Свинолуп. След осъдените на смърт в килиите. Отново след Умбах. Просто да постои малко тук, да поседи върху студеното. Да послуша ехото на онова, което се твореше там, долу, вече не с него. Спомни си за белезниците, почовърка в тях с ключето, смъкна ги.
Тресеше го. После го поотпусна.
Надигна се от турникетите и тръгна към изхода. Блъсна вратата.
И едва когато вятърът го погали по гърдите, по краката, по бузите, осъзна; беше излязъл без противохимична защита. На повърхността — без скафандър!
Не биваше. Не биваше. И без това вече се беше надишал с гадости.
Той заобиколи сградата, разчитайки да се срещне с истинския Фьодор Колесников. На Фьодор му оставаха още много полезни неща — костюмът например.
Но там, където преди седеше Фьодор, сега нямаше нищо. Някой беше отмъкнал Фьодор заедно с всичките му принадлежности. А Артьом стоеше на земната повърхност по панталони и яке; без ризница, гол.
И тогава той тръгна гол.
Странно беше това чувство.
Кога за последен път се беше оказвал на повърхността без противохимична защита? Когато е бил на четири годинки. Конно майка му си е пробивала път към метрото, носейки го в ръце. Но той не помнеше този ден. Помнеше друг: със сладоледа, с патиците в езерцето, с асфалта, изрисуван с цветни тебешири. По същия начин — или по друг — тогава майският вятър закачливо е духал в лицето му, гъделичкал го е под коленцата?
И сега ето този вятър се надигаше. Спускаше се от небето към Артьом, бягаше, припявайки, по пресечките, скрити зад парадните фасади, летеше насреща му, измиваше лицето му. Какво носеше той със себе си?
Нещо тежко пропълзя в панталоните му, одраска крака му, вкопчи се в крачола му и се задържа за Артьом като паразит за приемника си; най-накрая падна на паважа с дрънчене.
Черният револвер.
Артьом се наведе, вдигна го. Огледа го, опипа го. Странно оръжие. Сякаш направено от магнит — трудно му беше да го пусне. А да го държи, беше болезнено.
Той замахна и го запрати някъде към Кремъл. Едва тогава го отпусна. Започна да го отпуска.
Полазиха го тръпки.
Трябваше по-скоро да се затича, придържайки се към сградите, да стигне до ресторанта, където под масата беше паднал един от четиримата сталкери, онзи, който се беше досетил да свърне от улицата и да се скрие от преследвачите. Трябваше да го разсъблече, както е подпухнал, бързо да намъкне разтегнатия му екип, да диша въздуха, който онзи не е доиздишал, и да погледне към Тверска през окулярите на противогаза му. Трябваше, за да оцелее още веднъж, за да живее.
Но сега Артьом не можеше, нямаше право да гледа града през зацапаното и протрито стъкло. И да диша прахта през филтрите.
Да „живее“, сега за него беше започнало да означава: поне за кратко, поне за половин час, поне за десет минути — да крачи ей така, в обикновените си дрехи, без тясната гума, по среднощната улица, както е крачил ръка за ръка с майка си преди двайсет години; както преди двайсет години са ходели всички хора.
Или както преди двайсет и седем години може би също така нощем и може би дори по същата тази улица майка му се е разхождала, млада и непременно красива, прегърната с безименния баща на още несбъдналия се Артьом. Кой е бил той? Какво ѝ е говорил? Защо си е отишъл? Какъв би израснал Артьом, ако баща му беше останал?
Артьом някак беше свикнал да го ненавижда, защото обожаваше майка си безусловно. Обаче ето например Сухия не можа да израсте на мястото на откършения баща. А друг нямаше и кой да се опита.
Но ето сега...
