Сега Артьом можеше да си представи как този човек е вървял до майка му. Най-нормално: подхванал я е под топлата жива ръка и е тръгнал, бъбрейки за всякакви дреболии. И е дишал така, както Артьом сега: не през нагънатия хобот и дори не през носа, а с цялото си тяло, с всяка пора. И я е слушал тази девойка с цялото си тяло едновременно, както слушат в самото начало, когато се разбират един друг само с предпазливо докосване.
Баща му е бил жив човек и майка му е била жив човек, осъзна сега Артьом. Такива живи хора като него самия.
А той сега беше много жив.
Само че смъртта му беше неизбежна и дори беше видял онзи патрон, който бяха определили да прекъсне живота му, и чуждата смърт го беше опръскала в доказателство на това, че хората съвсем спокойно могат да умрат, и то мигновена глупаво и без никакъв смисъл.
А сега живееше. И никога не се беше чувствал по-жив и по-истински от сега. Вътре в Артьом нещо се отпускаше; сякаш досега сърцето му е било стиснато като юмрук. А сега леко се разтваряше.
Полека-лека го освобождаваше.
Нали беше успял да си представи как баща му е вървял до майка му; и не му се искаше да се намесва, да се вклинява между тях, да го отблъсква от нея.
Нека да си крачат преди двайсет и седем години, нека да си дишат, както той диша сега. Нека да се радват един на друг, доколкото могат. И нека той да се появи на бял свят. Тук, на повърхността.
Сякаш там, под земята, всичко е било бълнуване, дълго тифозно бълнуване, лепкаво, блатисто и едва сега започва истинското, действителното.
Вятърът му подсказваше, че там, напред, има нещо удивително, Всичко най-разтърсващо тепърва му предстои.
Артьом отмина Тверска. Продължи нататък.
Право по средата на улицата, между Сцилите и Харибдите на всякакви Кремъли, дворци, Държавни думи — безгрижно; без да му пука, че отвсякъде могат да изскочат, да се наведат над него и да го изядат — разхождаше се, просто се разхождаше. Изхвърлил беше от главата си и онези, които го преследваха по Тверска — първия път се беше случило чудо, бяха го пощадили и сега щеше да се случи.
Навярно на Артьом крайната му спирка не беше тук, на Театрална; не беше тук местоназначението му.
Правителствените сгради — надменни, построени да траят с векове — вече не му изглеждаха като гранитни надгробни камъни, вятърът беше разсеял гробищния дух. От тях му ставаше не зловещо, а жалостиво. Ето, стоят си те в нощта пусти; навярно съжаляват, че са проживели повече от всички онези, за конто са ги строили. Като старци, на които им е болно за децата им и страшно се измъчват.
Нещо го лизна по ръката.
И пак. Сега и по носа.
Дъжд.
Започваше да вали.
Дъждът беше също толкова измамен и отровен като въздуха тук, на повърхността: на вкус — вода, но и въздухът на вкус беше живот, а толкова хора беше погубил. Разбира се, под този дъжд не биваше да върви разсъблечен. Но Артьом продължаваше да си върви и кой знае защо, се радваше на това. Даже закрачи по-бавно — прииска му се да подгизне.
Дъжд...
Артьом се спря, отметна глава, подложи му лицето си.
И изведнъж си представи.
Улици, по които се разхождат, без да бързат, удивителни гиганти с ярки, пъстри дрехи. Тумбести бели самолети, летящи ниско, над самите покриви на сградите — не самоделни самолети, а измислени от някого; вместо плоските алуминиеви обтегачи, с които се вкопчваха в небето истинските самолети, тези имаха прозрачни, трепкащи криле — като на водни кончета? И не се носеха, а се рееха. Колите: не тези ръждясали консерви, в които мъртъвците са като копърки, и не такива, каквито са били по-рано; а смешни дребни вагончета точно като вагоните на метрото, само че с четири места.
И там, в този странен свят, също валеше дъжд. Топъл и нежен.
Откъде му се яви това? Спомен? Не, този свят никога не беше съществувал. Тогава какво? Заболя го в гърдите, започна да го души. Артьом избърса капките от лицето си.
Сякаш му се беше присънило. Като че отломка от сън беше излязла наяве; и там, откъдето беше излязла, бе възпалила тъканите му Какво е това? На кого е? Артьом застина, притеснен да не го подплаши.
Това не бяха негови мечти. И за какво са му такива сънища? На кого изобщо би могло да се присъни това? На майка му? Не. Не. Нещо друго е.
Отметна автомата си на рамото, подложи дланите си като черпак под облаците, те изплакаха нещичко в тях; той изми очите си с отровата, за да ослепее отвън и да прозре отвътре.
Не. Не можеше да си спомни. Колко странно.
Артьом закрачи нататък — покрай „Национал“, покрай онемелите университетски факултети, покрай паметниците на хора, които някой едва ли ще помни след половин поколение, покрай безсмислените, вече неозначаващи нищо кули, покрай стените, които никой никога вече няма да щурмува — там, напред, към Великата Библиотека. Към онова, което е под нея.
Към Полиса.
От тази дума сега би могло да нахлуе, да се върне собственото му минало. Но пред очите му продължаваше да стои тази невъзможна безсмислица, тази красива глупост — самолетите водни кончета и великаните в смешните вагончета.
И вече никак не можеше да се отърве от това чуждо нещо, да се откъсне от него.
