Какво е това?
*
* *
На портата Артьом позвъни с особения, таен сигнал. Така звъняха на връщане сталкерите, наети да разграбват Великата Библиотека. Понякога те стояха пред тази порта и звъняха с лявата ръка, защото с дясната придържаха разпорените си черва. Понякога можеше да звъни само един от групата, домъкнал дотук, до портата, останалите — още само ранени или вече успели да умрат по пътя. Понякога силите и кръвта във вътрешностите стигаха единствено за един хитър звън. Защото на тези, които го знаеха, веднага им отваряха на Боровицка.
Отвориха и на Артьом.
Дори онези, които дърпаха резето на херметичната врата с намерението да се покажат във вестибюла на Боровицка само за минута, бяха загърнати в брезент и гума. Знаеха какво рискуват.
И гледаха Артьом — измокрен от дъжда, с панталони и яке, тъмни и залепнали за тялото — през илюминаторите на противогазите си като към чудо, като към дивак, като към самоубиец. Насочиха дулата си към него, обискираха го. Взеха му автомата. Поднесоха дозиметъра, дадоха му да подуши Артьом. Дозиметърът изпадна в истерия.
Артьом стоеше, вдигнал ръце, и се усмихваше.
— Умееш ли да говориш? — попитаха го.
Той хвана в кадър онзи, който задаваше въпроса: зелено слонче със запотени от учудване кръгли очички.
— Умееш ли? Да говориш? — повтори бавно слончето. Стана му смешно, но Артьом си прехапа езика. Хората нервничат — кой ли не идва при тях тук.
— Позвънете на Мелник. На Арбатска. Кажете му — Артьом.
— Имаш ли документи?
— Кажете на Мелник. Кажете му — Артьом. Той знае.
А те знаеха Мелник — всички тук.
Като се стараеха да се държат по-надалеч от Артьом, сякаш беше чумав, те го въведоха вътре. Обляха го със струя от маркуч, като измиха цялата гадост. Взеха му отровеното облекло. Самите те също се разсъблякоха. Отведоха го гол до караулната долу, а там му дадоха нечия униформа. Започнаха да звънят на Арбатска, без да изпускат Артьом от поглед.
— Ама че смърди тук, при вас — каза им той.
— Я се разкарай — промърмори един от посрещаните му. — Нормално мирише. Никак.
— Работата е ясна — усмихна му се Артьом.
— Ти какво, пиян ли си?
Онзи, който чакаше със слушалка на ухото, го погледна със съмнение: струваше ли си да повярва, нужно ли беше да тревоги Мелник, не беше ли по-добре да хвърлят този подозрителния в карцера, докато не се изяснят нещата? Но от онази страна на линията вече му отговаряха.
— Да. Полковник Мелников. Застава „Бор-Връх“. Знам, че е късно. Не, спешно е.
Както тогава, помисли си Артьом.
Както онзи път, първия. Когато той отиваше в Полиса, за да предупреди за черните. За зловещата заплаха над ВДНХ, цялото метро и цялото човечество. Глупак. Също Мелников и също „Бор“. Както вчера и както преди век. За тези непълни три години той беше изживял повече, отколкото за предишните двайсет и четири.
— Мелник — отсякоха в слушалката.
И приповдигнатото настроение на Артьом веднага си отиде. И отново нещо го присви, притисна червата му. А ако Мелник не го познаеше?
— Тук има някакъв чудак. Дойде гол от повърхността. Ами без противохимична защита, как. Да! Разправя, че е Артьом. Просто Артьом. Да. Вашият Артьом. Ами вашият, тъй вярно, господин полковник. Така каза.
В слушалката престанаха да стържат, замълчаха.
А ако той се откажеше от Артьом? Нали той не го беше викал тук. За тези две години нито веднъж не беше изпращал някого за него. Не се беше поинтересувал дори как там е неговата Анечка. Сякаш го преряза нещо. Напразно се бе надявал.
— Зает съм. — На другия край на линията все едно се превъртя шипесто зъбно колело.
— Може ли слушалката? — не издържа Артьом.
Караулният неохотно го допусна до телефона.
— Святослав Константинович. Артьом е. Съпругът на Ана.
— Артьом — повтори след него ръждивият, накъсан глас. — Защо си дошъл?
— Кажете им да ме пуснат, Святослав Константинович. Аз съм без гума, без документи.
— При мен тук има извънредно произшествие. Не мога да разговарям. Трябва да тръгвам.
— Аз какво, да се качвам обратно на повърхността?
Слушалката опустя. Караулните я слушаха заедно с Артьом, но там съскаше тишина. Същата като през последните две години. Мелник не искаше да му отговаря. Началникът на заставата стискаше и отпускаше с пръстите невидимо акумулиращо фенерче, настоявайки Артьом да му върне телефона. В караулката стана малко по-тъмно.
— Извънредното произшествие е на Театрална, нали? — попита Артьом.
В телефона неохотно се събудиха.
— Какво общо има тук Театрална? На Охотний ряд има взрив. Само на един преход от Полиса. Трябва да се изясни какво...
— Охотний ряд е дреболия. Тъкмо оттам идвам.
— Какво, по дяволите, ти там...
— А вие... Вие още нищо ли не знаете за Театрална? За нахлуването? Не са ли ви доложили още?
— Какво нахлуване? Какви ги дрънкаш?
— Кажете им да ме пуснат. Няма да говоря по телефона. Ще ви разкажа лично.
Изщракване — Мелник сложи слушалката върху масата. Разнесе се подхвърленото встрани: „Анзор! Какво става там със Смоленка? Придвижиха ли се? Да, тръгваме! Вземи Летягата. При мен след минута!“.
Артьом се вкопчи в затоплената пластмаса.
— Свято...
