— Добре. Дай да говоря със старшия. След десет минути на Библиотеката.
*
* *
Полисът.
В московското метро имаше станции, където хората бяха сити. Не бяха много, но ги имаше. В сравнение с бедните, диви или изоставени станции те изглеждаха като рай. Но в сравнение с Пописа бяха свинска кочина — наистина сити.
Ако метрото имаше сърце, то беше точно тук: ето тези четири станции, Боровицка, Александровска градина, Библиотека „Ленин“ и Арбатска, свързани чрез артериите на преходите.
Само тук хората не искаха да се отказват от това, което са били по-рано. Надути университетски професори, академици по изчезнали науки, отнесени книжни хора, всякакви артисти освен площадните — на всички станции те бяха осъдени на мизерия. Те, разглезените лентяи, не бяха нужни на никого. Техните науки не обясняваха нищо в новия свят, никой нямаше търпение за тяхното изкуство. Или ходи да чистиш гъби, или пази тунелите. Можеш още да въртиш педалите, защото светлината в метрото си е просто светлина, а тук на всекиго му стигат знания и без теб. И не говори твърде сложно, не се надувай, ако не искаш да отнесеш един.
И така е навсякъде освен в Полиса.
А в Полиса точно тях ги приветстваха. Подхранваха ги. Караха ги да се почувстват хора: да се измият, да си излекуват синините. В метрото много от старите думи губеха смисъла си, ставаха орехова черупка с изгнило, почерняло ядро — например културата. Думата я има, а като я опиташ — на езика само гнилоч и горчивина. И във ВДНХ е така, и на Червената линия, и в Ханза.
Но не и в Полиса. Там тази дума още даваше сладост. Тук я и смучеха, и гризяха, и пълнеха хамбари със запаси от нея. Не единствено с гъби всъщност.
Метростанцията Библиотека „Ленин“ имаше изходи отгоре направо в самата сграда на Великата Библиотека, наричана някога Руска държавна; и за да не проникне някой оттам в метрото, тези изходи отдавна бяха здраво зазидани и там можеше да се попадне само през вестибюла на Боровицка. Съвсем наблизо — затова и Артьом и съпровождащите го се явиха на Библиотека „Ленин“ още преди да са изтекли десетте минути на Мелник.
Библиотека „Ленин“ беше съвсем старинна; сякаш не я бяха издигнали строителите на метрото, а при прокарването на тунелите се бяха натъкнали на нечия древна гробница, бяха я разкопали и я бяха приспособили за нуждите на метрото. Залата тук беше неподходяща за метрото: високи тавани, широки сводове, твърде много въздух за пътниците на метрото; бяха я строили, без да се боят, че глинената маса ще задави тези сводове, ще ги разруши. Новите станции почти всичките бяха скрити в тесни и ниски тунели, в броня от тюбинги, за да може почвата, като се слегне върху тях, да не им пречупи гръбнаците. За да не ги достигнат бомбите отгоре. А тук, когато са строили, са мислели и за красотата; сякаш тя е можела да спаси света.
Тук гореше ярка светлина — пламтяха всички лампи до една, бели кълба под таваните с двуетажна височина. Пилеене, пир по време на чума: толкова светлина на хората, без да има необходимост. Но тук я изгаряха, без да съжаляват — вълшебството на Полиса беше в това, че позволяваше на новодошлите да се почувстват поне за ден, поне за час сякаш са в стария, пропадналия свят.
И Артьом също, както всички, за секунда зажумя и за секунда се подведе.
А после пред очите му се мярна същата онази картина от чуждия сън, несбъдналия се град на повърхността, кой знае защо си я спомни. Отърси се от нея, отърси се от самолетите с криле на водни кончета. Стига толкова.
На станцията цареше суматоха.
Немарливи старчета и старици с очила, дебели като лупи, четирийсетгодишни студенти от загинали институти, женствени артисти от всякакви раси, брамини с халати и книги под мишницата — цялата тази измираща сбирщина — се рояха тревожно покрай коловозите, протягаха шиите си, за да виждат по-добре черния квадрат на тунела, който водеше към Охотний рид. А вече беше време да спят — часовникът показваше полунощ.
Квадратът димеше.
На границата му стояха часовоите от Червената линия: до Библиотеката и веднага след нея се простираше нейната територия, всичките преходи ѝ принадлежаха. Самата Библиотека „Ленин“ червените я бяха сменили за Площад на революцията след войната с Ханза.
— Какво има? Какво се е случило при вас? — досаждаха зяпачите на червеноармейците. — Какво гръмна? Да не е атентат?
— Нищо не е гръмнало. Ситуацията си е нормална. Сторило ви се е — лъжеха часовоите, макар че димът от черния квадрат им разяждаше дробовете, така че се налагаше да лъжат през кашлица.
— Сигурно се е започнало и при тях. Най-накрая и техният народ ще бъде свободен — убедено обясни един очилатко на друг, след като остави калаените червеноармейци на мира.
— Трябва да ги подкрепим. Това е наш дълг! — разправяше възбудена дама с циганска пола, намъкната небрежно върху широкия ѝ задник. — Ще отида да нарисувам плакат за солидарност. Не искате ли да се присъедините, Захар?
— Знаех си, знаех си, че това ще стане. Но че ще бъде толкова скоро! Свърши му търпението на руския човек! — тресеше показалеца си дългобрад старец.
