— Ето ви го равенството. Ето ви и братството.
— Виждате ли? Не случайно най-напред става именно на
Охотний ряд! Това е, защото ние сме тук близо. Полисът. Меката сила в действие, така да се каже! Просто ето го нашето присъствие, нашето културно влияние! Нашият пример! Демократичните ценности не можеш да ги занесеш на върха на щика! А нашият... дух на свободата, моля за извинение за патоса...
— Мисля, че сме длъжни да им подадем ръка. Да отворим границата за бежанците. Да организираме раздаване на храна! — държеше реч жена с тупирана коса и драматично деколте. — При тях там има гладна смърт, чувала съм. Какъв ужас! Ще донеса от вкъщи сладкиш за всеки случай, сякаш чувствах, когато вчера го пекох.
— Няма да има бежанци тук — каза на всички им Артьом. — И въстание там няма да има. Нищо няма да има. Ще подими и ще отмине.
— Откъде тази увереност? — попитаха го обидено.
Артьом сви рамене: как да обясни?
Но вече бяха забравили за него; всички се бяха извърнали от димящия квадрат и гледаха към мостика, издигащ се под самия таван над един от коловозите.
Оттам, от този мостик, като беззвучна лавина се изсипваха загърнати в черно хора. На лицата им — маски, на гърдите — кевлар, и гарваново черни каски със забрала, вдигнати на главите; а в ръцете — АК-47 със заглушители.
— Орденът! — забуча над главите, в главите.
— Орденът — повтори Артьом шепнешком.
Сърцето му се разтуптя. Засърбяха го цигарените дупки, направени на мястото на всяка от буквите „Ако не ние, то кой?“.
Както винаги. Няма кой друг.
Те потекоха в колона към входа на тунела, строиха се. Артьом си проби път по-близо до тях, придърпа и придружителите си. Преброи ги — петдесет души. Множко някак. Значи, за изминалото време Мелник беше успял да възстанови загубите...
Артьом се вгледа в прорезите на маските, в обрамчените черни очи и основите на носовете. Имаше ли тук негови другари? Чу фамилията на Летягин. А Сам? Стьопа? Тимур? Княза? Но него никой не го забелязваше, всички гледаха, застинали, в точката на тунела.
Нали не може Мелник да ги е заменил всичките? Такива не могат и да се заменят с никого.
Самият Мелник не беше с тях. Това навярно беше отрядът, дошъл от Смоленска, от базата на Ордена. Сега чакаха команден. Той се намираше на друго място, на Арбатска.
Десетте минути, които Мелник си беше определил сам, изтекоха. После и петнайсет. И двайсет. По колоната плъзна вълна: хората пристъпваха от крак на крак, изпъваха гърбовете си Все пак бяха хора, а не истукани.
Най-накрая се показа.
Един човек носеше инвалидния стол по стъпалата. Други двама — горили — мъкнеха на ръце самия Мелник. Настаниха го, наместиха го, подкараха го.
Върху широките му рамене беше наметната петниста куртка — почти естествено, сякаш просто му беше студено. Но върху коленете му лежеше само една ръка, лявата. Дясната я нямаше до рамото, заради нея беше и куртката. Вече бяха минали две години, а той продължаваше да крие чукана. Не искаше да свиква. Сякаш ръката му щеше да порасне отново и трябваше просто да потърпи.
Бойците синхронно се завъртяха на пети, с лице към командира си. Общият спазъм изтегли всички във фронтови строй. Артьом осъзна, че също го тегли нататък — но го разбра едва когато гърбът му непривично се сви.
— Свободно — изскърца им Мелник.
Той целият беше изсъхнал, пожълтял. Руменината му беше изчезнала, косите му, някога черни с бели нишки, се бяха обезцветили, излинели; бяха станали напълно сиви. Но сега, когато го докараха по-близо, стана ясно, че от това не е изгубил своята твърдост, бръчките и гънките му само я подчертаваха още по-добре; и очите му не бяха избледнели. Напротив — бяха се разгорели.
Артьом започна да си пробива път в тълпата към него.
— Пропуснете ме. Трябва да отида при полковника...
Веднага го отрязаха, обградиха го черни ръце. Една от двете горили, без да го пуска, се учуди:
— Артьом? Ти ли си?
— Летяга!
Стана им неловко да се прегърнат, но тихомълком си намигнаха. Летягата почука с пръст по нашивката на рамото си ,,A(II)Rh“ — втора кръвна група с отрицателен резус фактор. Както при Артьом.
Мелник леко се обърна през рамо, също го призна.
— Давайте го тук.
— Другарю подполковник — обърна се пред хората към тъста си Артьом, ръката му сама излетя към слепоочието.
— Към празната глава — каза му Мелник.
— Тъй вярно — усмихна се Артьом, а Мелник не му се усмихна в отговор.
— Докладвай. Какво има там? Атентат? Диверсия?
— Не там е най-важното. А на Театрална.
— Питам те за Охотний ряд...
— На Театрална, Святослав Константинович. Фашистите атакуваха. Превземат Театрална. А взривът... Той не е един, Три са. С тях отсичат Линията, за да не дойде подкрепление.
— Ти откъде всичко това? Откъде за фашистите?
— Бях... Бях на Театрална. Бягах.
— Анзор! — Мелник махна с ръка на адютанта си; от движението куртката се плъзна и падна върху гранита.
В тълпата започнаха да въздишат, да сочат чуканчето, да го обсъждат увлечено.
— Разкарай тези... — ядосано кимна към тълпата Мелник.
