Строят мигом се разпадна, превърна се във верига и веригата тръгна в разширяващ се кръг да изтласква недоволните кибици по-надалеч от Мелник и от тунела.
— Проклета военщина! — обиждаха се в тълпата.
— Сигурен ли си, че те искат да превземат станцията? — попита Мелник без доверие в гласа. — Това нали е против договора.
— Казват, че ако не я превземат, червените ще ги изпреварят.
— Ти какво направи там? — Мелник го гледаше от долу нагоре, но изглеждаше, сякаш е от горе надолу.
— Аз... може ли после да ви кажа? Лично на вас?
— Лично на мен... — той докосна острото си коляно; краката му бяха мършави, безсилни, безполезни. — Лично на мен, а? Анзор! — каза той тихо, неприятно. — А ние и сами можехме да се досетим, а? За фашистите. Не можехме ли?
Най-накрая някои от отцеплението започнаха да се обръщат към Артьом, да го разпознават. Артьом почувства как се стопля. Може би се усмихваха под маските си. Две години не се беше появявал все пак. Но можеха да са и сто и две — все пак не забравяш онези, с които си воювал заедно. Напразно се беше съмнявал.
— Бихме могли, другарю полковник.
— Почакай. А ако те отсекат Охотний ряд... Тогава Площад на революцията ще остане без поддръжка. Та нали единствения преход към Червената линия е през Театрална?
— Тъй вярно — потвърди рижият Анзор.
— Ако всичко това е истина. — Мелник завъртя лявото колело, направи замислено полукръг. — Аз на тяхно място веднага бих заграбил и Площада. Където е една станция в повече, там са и две.
Точно така, осъзна Артьом. Взимай каквото можеш. Така или иначе се пролива кръв. Разбира се, че Дитмар ще опита.
— Въпросът е не е ли твърде голяма лъжица за тяхната уста. А какво, успяха ли да отсекат преходите?
— Единият със сигурност не — отговори Артьом, съобразявайки.
— Значи, червените ще прехвърлят сили и ще се бият. А какво означава това? Че голямата война е на крачка от нас. От Полиса. От три посоки едновременно. — Той вдигна лявата си ръка, започна да свива пръстите си един след друг: — Площад на революцията е на едно междугарие от нашата Арбатска. Охотний рад — оттук, от Библиотеката. И Боровицка — от Райха, от Чеховска. Ще ни засегне. Въпросът е: кога? Утре, вдругиден или след седмица?
Мелник огледа бойците си; бяха достатъчно, за да изчистят половината платформа.
— Половината остават тук — каза той на Анзор. — Другата половина — на Площад на революцията.
И потегли сам, клатушкайки се, към стълбата.
— Святослав Константиновци... Исках да поговоря с вас...
— Тръгвай. — Мелник продължаваше да кара нататък, без да спира.
*
* *
Докараха го до Арбатска, където полковникът си имаше свое помещение. По пътя не разговаряха. Артьом не искаше пред свидетели, а Мелник изобщо не искаше. Остави Артьом в преддверието с Летягата; чуждият и на двама им Анзор изтича по някакви задачи и едва тогава русият Летягата прегърна Артьом така, че едва не му строши кокалите, и му намигна под око.
— Как си? — прошепна той.
— Домъчняло ми е — призна си Артьом.
— Няма ли да те вземе обратно? — Летягата кимна към вратата. — За какво се надува?
— Заради Аня.
— Ама и ти... Ягодката му откъсна! — Летягата се изкикоти тихо, блъсна Артьом в гърдите, разтърси го. — Мислиш ли, че я е отглеждал за такива нехранимайковци?
— А вие тук как сте?
— Много нови взеха. След бункера...
Спогледаха се, помълчаха.
— Да. Не отговаря. Изключил се е. Излязъл е от свръзка. Ще се доберем, Алексей Феликсович. Ще връчим. Прието. Тъй вярно! — промъкна се тихо изпод вратата на кабинета на Мелник.
Артьом съобрази — на кого рапортува Мелник? На някакъв Феликсович? Мелник! За да заглади ситуацията, за да не помислят че подслушва, той попита, кимайки към затворената врата: -Как е той?
— Ами как... — Летягата се поколеба; съвсем премина в шепот: — Преди да тръгнем за Библиотеката, реши по нужда... Присви го. И в клозета падна от този клет стол на пода. Ние, разбира се, бяхме там... Отвън. Искахме да влезем, да го вдигнем... Нали краката не го слушат и ръката му е само една. А той като се разкрещя — марш навън! Десет минути се мъчи върху пода... Докато сам не се качи обратно... И дявол знае как успя да се качи... С една ръка. Само за да не го видим на пода без гащи. Та така.
— Да...
— Това е положението. Е, добре. А ти... Ти тук по каква работа?
— Ами аз...
Артьом измери Летягата, прецени го; в бункера Летягата беше застанал на пътя на куршумите към Артьом, когато той беше на пода със заял предпазител — бе изскочил от укритието и бе поел огъня върху себе си. А Артьом беше мъкнал надупченото му от олово тяло върху рамене си към санитаря. Санитарят беше отписал Летягата заради загубата на кръв, но Артьом беше близнак с него по кръвна група и резус фактор и изцеди литър и половина кръв от себе си; оказа се достатъчно за Летягата, Извадиха оловото от него на сплескани парчета — всички куршуми се бяха смазали в твърдото месо на Летягата. Така че оттогава в него бълбукаше литър и половина заета от Артьом кръв. Готов беше да я върне цялата.
— Търсех един радист. На Театрална.
— Какъв радист? — напрегна се Летягата.
