— Имаше там... един. Разправял, че е намерил оцелели. Освен нас. Някъде на север. Странна история. Аз самият... Знаеш... Колко пъти се опитвах? Да хвана сигнал. Всеки път... Пустота. А този... Е, и аз...
Летягата му кимна. Някак със съчувствие.
— О, а се разкарай! — Артьом се усмихна и го блъсна в каменния корем.
— Артьом! — извикаха иззад вратата.
— Направи се на нормален — каза Летягата. — Може и да те вземе обратно. На нас тук също ни е домъчняло за теб.
*
* *
Стаята беше голяма, точно по размер като за стопанина си. Мелник се подаде иззад широката дъбова маса, отрупана с книжа. Подаде се, пооправи куртката си — и инвалидната количка престана да се вижда. Все едно замръзнал човек седи на стол.
Не отопляват кабинета — и това е.
— Летяга! — изрева Мелник в отвора на вратата. — Трябват ми трима души, доброволци. Да доставят плик за фюрера. Единият си ти! Потърси другите!
Всичките стени бяха в карти, някакви флагчета, стрелки. Поименни списъци, срещу всеки от тях — отметка; дежурствата.
А на една от стените — друг списък, особен. Дълъг. А под него — полица, а върху нея — фасетирана чашка, напълнена до средата с белезникава мътна течност. Сякаш някой е отпил със сумтене от нея домашнярка; някой от този особен списък.
Но не. Мелник така им правеше помен. Първата му работа всеки ден, чудак човек. Само че така или иначе ръкавът на куртката си оставаше празен.
В гърлото на Артьом заседна буца.
— Благодаря. Че ме приехте. Святослав Константинович.
Интересно, има ли го там, в този списък, Хънтър? Той нали
не беше загинал в бункера...
— Затвори вратата. Защо дойде, Артьом? — Сега, когато бяха на четири очи, той стана суров, нетърпелив. — Какво правиш тук и какво правеше там, на Театрална?
— Тук — при вас. С такова нещо не мога да отида при друг навярно. А там...
Мелник не го гледаше — неумело си свиваше цигара с една ръка. Артьом се побоя да предложи помощта си.
— Тук... получава се една такава странна история. Общо взето, съм почти сигурен, че... — Артьом си пое дъх. — Почти съм сигурен, че ние не сме единствените оцелели.
— Тоест?
— Намерих на Театрална човек, който е успял да улови радиосигнали от друг град. Като че ли Полярни зори. Някъде под Мурманск май. Разговарял е. При тях там... Може да се живее.
А после... Има информация, че в Москва са пристигнали хора... Отвън. Оттам навярно. От Полярни зори. Попаднали са на Черкизовска, на Червената линия. Там са разказали откъде са... Но по кое е интересното — веднага са ги прибрали. Поне такива слухове се носят — направи той уговорка.
— Кой ги е прибрал?
— Комитетът. А после са започнали да арестуват онези, конто са ги видели. А също дори онези, които са преразказвали историята им. При това са ги изпращали като че ли на Лубянка. Тоест всичко е сериозно. Разбирате ли?
— Не.
Артьом кой знае защо, приглади стърчащия си перчем.
— Не! — повтори Мелник.
— А на вас... На вас нищо ли не са ви докладвали? За хората от Полярни зори? По вашата линия? Може би онази група, която се е добрала до Черкизовска, не е била единствената?
— Къде е този твой радист? Къде е той сега? — прекъсна го Мелник.
— Него... Няма го. Разстреляха го. Червените. Появиха се на Театрална и го задържаха. Чекисти. И... — Артьом замълча, съпоставяйки всичко. — А всъщност те нали са отишли за него. За него, а не за мен. Той каза ориентировка от централния апарат... За него. Нали тогава те за мен изобщо, нито наяве, нито насън...
— Кой? Какво?
Мелник запуши; димът влизаше в очите му, но те не сълзяха. Тежко му беше да се качва към тавана, и беше увиснала облак над главата на полковника.
— Ами ако им е известно за Полярни зори? Ами ако Червената линия е в течение? И се старае да скрие тази информация. Премахва... Премахва всеки, който узнае... Онези, които са общували с тях... С едните, с другите... Търси ги, намира ги и...
— Значи така — Мелник разгони дима и веднага издиша нов. — Значи. Червената линия сега ме интересува много. Защото те всеки момент ще се вкопчат, вече са се вкопчили в Райха. Можеш ли да си представиш какво ще стане? Сега цялото метро ще затъне в тази Театрална като в касапница. Ето за това, Артьом, ето за това трябва да се мисли. Аз трябва да мисля. Като командир на Ордена. За това как да не позволя на тези говеда да си прегризат гърлата. Как да защитя Полиса от тях. Цялата наша очилата интелигенция, облечена в халати за баня. А в същото време... — той посочи с брадичката си нагоре, където над станция Арбатска притискаше града бялата грамада на Генералния щаб. — В същото време и всички тези пенсионери, убедени, че те са победители от Последната война и единствени защитници на нашата Родина. На целия ни вълшебен резерват. Цялото ни метро. Аз съм против Райха и съм против Червената линия. Знаеш ли колко народ има в Железния легион? А в Червената армия? А знаеш ли колко е при мен? Сто и осем бойци. Включително ординарците.
— Аз съм готов... Разрешете да се върна в строя.
