— Но аз не съм готов, Артьом. За какво ми е тук човек, който се шляе само по риза под дъжда? За какво ми е човек, който разнищва някакви фантастични заговори? А с марсианците никой ли не се е свързвал?
— Святослав Константинович...
— Или може би с твоите черни? А?
— Та на вас какво, не ви ли пука?! — избухна Артьом. — Всичките тези подземни разправии! Хайде! Така или иначе едните гадини ще прегризват гърлата на другите! На тях тук не им стига мястото! Водата! Въздухът! Гъбите! Няма да ги спрете! Ще пратите на смърт половината от нашите момчета! Всичките ще ги пратите на смърт! Каква полза от това? Какво ще реши това? — Артьом махна към недопитата от мъртъвците чаша.
— А момчетата са давали клетва. И аз съм давал. И ти си давал. Артьом. Ако трябва да си дадем живота, за да се спаси това шибано метро — значи, ще си го дадем. И ти тях не ми ги тикай в лицето, пале. Аз излязох от бункера еднорък червей. А ти си си здрав и за какво? За да можеш сега да се погубваш с тези твои излизания? А за деца мислил ли си? За това какво ще се роди след този дъжд мислил ли си? За това какво ще роди дъщеря ми?!
— Мислил съм!
— Друг път си мислил!
— А вие — вие мислили ли сте? Ако може да си отидем някъде оттук?! Да се върнем на повърхността? Да изведем всички тези.. Навън. Ако има поне едно годно място горе? Наше място -там, на повърхността! Аз днес под този дъжд... почувствах се човек. Там! Дори и да умра след това! А се спуснах... в тази наша воня... И напротив. Не само червените и фашистите са се оскотили! Всички ние! Та това са пещери! Ние се превръщаме в пещерни хора! Вие си оставихте ръката и краката в бункера!
А в следващата война може и главата да си оставите! И кой ще ви замени? Има ли кой? Няма! Ако има къде — където и да е — трябва да си тръгнем! И ето, казвам ви: като че ли има! И може би червените знаят къде е...
— Знаеш ли какво, Артьом... — Мелник изгуби гласа си, за- хриптя. — Аз те изслушах. А сега ме изслушай ти. Не се излагай. Не излагай и мен. Хората знаят за чия дъщеря си се оженил. И цялото това бълнуване... Всичко това после ще е за моя сметка, разбираш ли? Да не си посмял още на някого...
— Бълнуване?! Защо тогава премахват всички, които са чули и видели тези хора... Другите...
— Артьом. Артьом! Господи, мамка му! Какво е намерила и в теб?! Нима тя не го е забелязала?
— Не е забелязала какво? — пипита Артьом тихо, защото не стигаше въздух да попита силно.
— Че ти си шизоид! Започна се с черните, ето сега заговорът продължава. На теб са ти изпили мозъка твоите черни! Ти на нея за черните изповяда ли се? Че не е трябвало да ги... С ракетите. Че те са добрички. Като ангели на земята. Че са божи пратеници. Че са последният шанс на човечеството да оцелее. Че е трябвало просто да говорим с тях. Да допуснем тези твари в черепите си. Да се отпуснем и да се наслаждаваме. Като теб. Като теб!
— Ето какво — рече Артьом. — Да, аз ви разказах всичко това и ще ви го кажа още веднъж. Да, като унищожихме черните, ние направихме най-страшната възможна грешка. Аз я извърших. Не знам за ангели, но те със сигурност не бяха демони. Както и да изглеждаха... И да, те искаха контакт с нас. И да, избраха мен. Защото... Защото аз ги намерих. Като бях дете. Пръв. Както вече съм разказвал... И да, те мен... Един вид ме осиновиха, нещо такова. А аз се противях на това. Боях се, че ще ме надянат на ръцете си като кукла... И ще ме превърнат в нещо... свое. Защото бях идиот и страхливец. Такъв страхливец бях, че за всеки случай тях всичките... Всички до един... С тези ваши ракети... Само за да не проверя какво ще стане, когато заговорят с мен. Бях такъв страхливец, че вече разбирах: току- що съм унищожил нов вид разумен живот! И нашия... последен!... шанс!... да оцелеем! А мен всичките ме потупваха по рамото, точно заради това нещо ме потупваха — жени, деца, мъже — мислеха, че съм ги спасил от чудовища! Идиоти нещастни! А аз! Аз! Аз всичките ги обрекох! Обрекох да висят под земята — винаги -докато не пукнат всичките! И жените! И дечицата им! И тези, които ще се родят на тях! Ако изобщо се родят!
Мелник го гледаше студено, безстрастно. Артьом не можеше да го зарази с нищо — нито вина, нито отчаяние, нито надежда.
— Ние не биваше да правим това! Ние просто така сме озверели тук, под земята, че на всеки се нахвърляме; на всеки, който се приближи твърде много до нас, му се впиваме в гърлото... Черните — Те ни търсеха. Симбиоза с нас. Ние бихме могли да се върнем на повърхността, ако се обединим... Те ни бяха дадени... изпратени... за спасение... Да ни проверят. Заслужаваме ли опрощаване... Затова, което направихме... Със земята... Със себе си.
— Вече си ми проповядвал това.
— Да. И на вашата Аня. Само на вас двамата съм го разказвал. На никой друг. А на останалите... Срам ме е сега дори да си призная. Бях страхливец, страхливец си останах.
