— И хубаво. Хубаво, че си страхливец! Затова пък се разхождаш на свобода, а не си биеш главата в стената в лудница, в усмирителна риза... Аз я предупреждавах. Глупачка. Та ти си буйстващ! Погледни се в огледалото! Ако зависеше от мен...
Артьом поклати глава.
— С тях — край... Свършено е. Но... Но нали... Нали ако има друго място, където може да се живее... Където живеят... Тогава... Тогава все още не всичко е изгубено.
— Тогава като че ли няма да е толкова страшно всичко, което ти устрои на тези свои братя по разум, а? Ти нали затова се шляеш по повърхността? За индулгенция?
Стиснал цигарата в зъби, той завъртя с лявата си ръка колелото на количката си, измъкна се ловко иззад масата. Приближи се.
— Мога ли да запаля цигара? — попита Артьом.
— Ти изщрака, Артьом! Не разбираш ли? Тогава, на кулата! И това, което правиш сега... Всичко това е заради твоето въображение. Това е шизо. Не, не можеш да запалиш. Край, Артьом. На мен на две станции ми започва война, а ти... Иди си, Артьом. Тръгвай си. Ти дъщеря ми там сама ли я остави?
— Аз... Да.
— Как е тя?
— Добре. Нормално. Всичко е наред с нея.
— Много се надявам, Артьом, че тя ще те изостави. Че ще си намери нормален мъж. Тя заслужава повече от обсебен психопат, който се разхожда разсъблечен по повърхността. Е, заради какво беше това тогава? Остави я, Артьом. Пусни я. Нека да се върне. Аз ще ѝ простя. Предай ѝ, нека да се върне.
— Ще ѝ предам. При едно условие.
Мелник изпусна пара и огън през цигарата.
— И какво е то? Срещу какво ще смениш жена си?
— Онези тримата, които ще отидат на Райха с плика. Аз ще бъда четвъртият.
ОРДЕНЪТ
Напускаха Боровицка.
Тухлено — червена, уютна, подобна на читалня на среднове- твен университет. Отрупана със стелажи с книги, откраднати отгоре, от Великата библиотека, и дъсчени маси, около които тези книги се изучаваха и обсъждаха; населена от книжници чудаци, които наричаха себе си брамини, пазители на знанията.
Ниско над масите висяха лампи с платнени абажури, които хвърляха мека, добра светлина — и в Средновековието, каквото Артьом го беше виждал в историческите книжки с картинки за деца, проникваше духът на московските апартаменти, какъвто го помнеше от картинките, откъснати от книжките на своето кратко — само четиригодишно — детство.
Арките бяха преправени на жилищни стаи; Артьом преминаваше покрай една от тях, когато го застигна картина от миналото, от първото му появяване в Полиса — нощуване при добър човек, разговори до късна нощ, странна книга, която все го убеждаваше, че в рубинените кремълски звезди са заточени демони и че във всяка октомврийска звездичка седи малък демон... Смешна книга. Истината винаги е и по-проста, и по- зловеща, отколкото хората могат да предположат.
Няма го вече този добър човек и звездите са угаснали.
И този Мелник, когото беше срещнал тук Артьом, метналия „Печенег“ на рамо, окичения с картечни ленти сталкер Мелник, бойния командир, който винаги беше начело на отряда, който винаги се хвърляше пръв във всеки пъкъл, вече го няма.
И онзи Артьом — също. И двамата са се овъглили.
А Летягата си беше същият: криви очи, гърбище, което може да запуши тунел, и такава усмивка, сякаш ти е вързал обувките една за друга и само чака кога ще се спънеш; самият той е на двайсет и седем, а усмивката му е на десетгодишен. Неизгарящ човек е Летягата.
— Е? — разтегли той усмивка. — Значи, мога да те поздравя? Върна те старецът?
Артьом поклати глава.
— А какво... Задача изпитание?
— Лебедова песен. Само до Райха съм с вас.
Летягата престана да се хили.
— Какво си забравил там?
— Трябва да измъкна един човек. Много трябва да измъкна оттам един добър човек. Ако не се върна за него, ще го обесят.
— Опасен си ти. Поне жена ли е? — намигна му Летягата.
— Възрастен мъж. С брада.
— Е... — изсумтя Летягата. — Ваша си работа, но... Ъъъ...
— Ама че си идиот. Помълчи — помоли го Артьом, сдържайки усмивката си — неловко му беше пред Омир.
Но не успя да сдържи смеха си. Той изригна от него навън — ненавременен, лепкав, разяждащ; превиваше се от смях, мъчителен, опустошителен смях — и Артьом се отпусна на пейката, за да не падне на четири крака. Чрез смеха от устата му излизаше смляно всичко, което метрото го беше накарало да преглътне през последните дни. Смя се, докато очите му не се насълзиха, докато не започна да заеква. Пое си дъх — и започна отново. Летягата се смееше заедно с него — може би за свои си неща; а може би просто така.
После им мина.
— Секретна мисия със сигурност! — уверено и вече напълно сериозно обобщи Летягата. — Такива като теб, братко, не ги отписват.
Не ги отписват.
— Отдавна исках да те питам — каза му Артьом. — Ти как изобщо се прицелваш? — той изкриви очи към носа си, имитирайки Летягата. — Всичко би трябвало да ти се вижда двойно.
— Двойно ми се вижда — призна си Летягата. — Затова изразходвам много боеприпаси. Всички нормални хора имат една мишена, а аз — две. И стрелям във всяка от тях. Старецът ненапразно ме изпраща в Райха. Иска да се избави от мен, скръндзата.
— Мислиш, че това е еднопосочен билет? — изхъмка Артьом.
