— Аз пътувам с жетони — намигна му Летягата, дрънкайки с нокти по жетона за разпознаване с името му, който беше увесен на бичия му врат вместо кръстче.
— За какво ти е? Теб и без това с никой не могат да те сбъркат.
— Ще ви се — изсумтя Летягата. — Това е за друго. Нали знаеш как понякога се събуждаш и се питаш: кой съм аз? И какво съм пил? И после отново: добре, де, поне кой съм аз?
— Знам — въздъхна Артьом.
Приближиха се другите двама. Единият беше скулест и с пострижка като таралеж, с дръпнати очи, а другият — с боксьор- ска круша вместо нос, пъргав и небрежен.
— Какво се гласите като мацки за среща? Но си личи, че сте бързали — не сте успели да си начервите устните — каза им Летягата. — Да поемаме тогава, а?
— Това кой е? — небрежният бутна в движение Артьом.
— Ти да беше го поздравил вместо това — поклати глава Летягата — Не той кой е, а ти кой си, Юрец. Артьом беше с нас още в бункера. Той е жива легенда, ето кой е. Ти там, на Ханза, още си гонел плъховете с кречетало, а Артьом вече заедно с полковника е затривал черните с ракети.
— А после къде е пропаднал? — попита вторият.
— Трупал е сили за нови подвизи, Нигматулин. Нали, Артьом?
— Не е натрупал много — отбеляза Нигматулин, скептично оглеждайки Артьом.
— При мен всеки ден е подвиг — отвърна Артьом. — Нищо не оставям по себе си.
— И отново в бой. А мацките само ни се присънват — подкрепи го Летягата. — Добре, момчета, хайде. Фюрерът чака. А фюрерът не чака!
Той сурово козирува на меланхоличните граничари на Боровицка и четиримата се спуснаха по подвижната стьлбичка на релсите. Приближи се тунелът — първо осветен, после сумрачен, накрая съвсем безпросветен. Онези двамата се позабавиха, пропускайки Артьом и Летягата напред.
— Този е от Ханза, нали? — попита Артьом.
— И двамата са от Ханза. Нигматулин е от Комсомолска, а Юрец — от Парк на културата, поне така мисля. Нормални момчета, между другото, и двамата. Надеждни — Летягата се замисли. — Те почти всичките са от Ханза.
— Кои „те“?
— Всичките ни нови попълнения.
— И защо така?
— Е, а откъде другаде да се вземат обучени? Няма да ги търсим по тъмните станции. Или като фашагите с техния легион... Всякаква сбирщина. Това не е за нас. Мелник някак се е договорил с Ханза. И те се съгласили... Да ни комплектоват.
Артьом го погледна въпросително.
— И той се е съгласил? Та той ги проклинаше. Помниш ли? Та ние тогава... В бункера. Те нали обещаха тогава да ни помогнат. И ни зарязаха. Ако бяха дошли тогава... Ако тогава ни бяха дали хора... Можеха да ни комплектоват... И толкова от нашите момчета... Накратко.
— Накратко — каза Летягата. — Накратко, тогава не дадоха, а после дадоха. Дадоха, когато са могли. Освен това ни подхвърлиха всякаква техника, боеприпаси. Ханза, както разбираш, има куп пари. Сами ни предложиха. Е, и... Старецът поскьрби, поскьрби, попиянства със списъка ни за компания... Но нямаше какво друго да се направи. Няма откъде да се вземат петдесет души. Посъветва се с народа. Народът и сам всичко разбира. Започнаха полека-лека да набират хора. С изпитания, то се знае, със събеседване. Веднага отсяваха плявата. Накрая се получи. Спецчастите на Ханза най-вече. И така... Всичко е наред с тях. Не е като да сме си ние отделно и те отделно. Всички са заедно.
— Аха — изхъмка Артьом, кимайки към изостаналите. — Заедно.
— Всички на едно място — потвърди Летягата.
— Не вярвам — каза Артьом след кратък размисъл.
— В какво?
— Не вярвам, че Ханза просто така, за да заглади вината си, ни е отпуснала петдесет бойци и още техника. При тях нищо не едаром.
— Ами то не е даром. Старецът се ангажира да им обучава специалните части. Защото — Летягата цъкна със зъби — те не са и толкова специални. Особено що се отнася до повърхността, Те горе се лутат като котета. Деца на подземията, мамка му.
Последната крушка остана да виси някъде отзад. Летягата извади от раницата си подобен на палка фенер. Онези двамата отзад се приближиха, изщракаха с автоматите — междугарието е кратко и като че ли известно на всички, но въпреки това не е голямо удоволствие. По-добре да се придържат заедно.
Фенерът веднага проникна в тъмнината на тунела, наля в нея мляко, разбърка го.
— Подземия... А ти нали си на моята възраст — спомни си Артьом. — Значи, тогава също си бил на четири години, нали? Когато е била Последната война...
— Не, малкият — каза Летягата. — Аз съм с една година по-голям от теб. Това вече сме го изяснявали. Така че аз съм бил на пет.
Артьом искаше да си представи своята Москва, а в главата му отново влетяха тумбестите апарати с криле на водни контета, нахлуха, подрънквайки, колите вагончета, заръмя топъл дъждец. Той тръсна глава и прогони тези натрапчиви безсмислици, тези небивалици.
— А ти какво си спомняш? Родителите... Апартамента ви?
