— Помня телевизора. Помня как по телевизора — нашият беше един такъв голям — показват президента. И президентът казва: ние нямаме друг избор. Нас ни принудиха. Притиснаха ни в ъгъла. Не биваше да ни притискат в ъгъла. Така че аз реших... В този момент майка ми излиза от кухнята, а в ръката ѝ — чиния с пилешка супа за мен. Казваше се фиде. Казва ми: какво гледаш всякакви ужасии. Дай да ти пусна анимационни филми А аз на нея: не искам фиде. Навярно съм запомнил точно онзи момент. Самото начало. Е, или края. А после вече нямаше нито анимационни филми, нито фиде.
— А родителите си помниш ли ги?
— Помня ги. Но по-добре да ги бях забравил.
— Слушай, Летяга — прекъсна го небрежният Юрец. — Те първи удариха по нас. Не ние, а те. Предателски. И първия залп ние го прехванахме, а едва след това и ние ударихме. Казвам ти, сигурен съм. Тогава бях на седем.
— А аз ти казвам — фиде! Фиде и в ъгъла, и принудиха ни. Тогава си казах: ето, президент, а и него някой го слага в ъгъла.
— Какво значение има сега? — каза Артьом. — Ние или те?
— Има значение — възрази Нигматулин. — Ние не бихме започнали. Ние имаме разумен народ. Ние винаги сме били за мир. Тези гадове ни обсадиха, вкараха ни в надпревара на въоръжаването, за да ни изтощят. Искаха да раздробят страната. Да я разкъсат на парчета. Заради нефта и газа. Защото нашата държава им беше застанала като кост в гърлото. На тях изобщо не им трябваха независими държави. Всички им бяха налягали, разтворили крака. Само ние... Им се озъбвахме. И тези гниди, те ни нападнаха... Те просто не очакваха, че ще стигнем докрай. Мислеха, че ще се напикаем от страх. А ние... За да ни разчленят, аха. Ние не се предаваме на врага. На ви сега нефт. Ще ни колонизирате. И ето че те сами се оакаха, капутите. Когато по телевизорите им са показали какво лети към тях. Давайте при нас с мечовете. Ние и под земята няма да измрем.
— А ти на колко години си бил?
— Какво значение има? На годинка. Хората са ми разказвали. И к’во?
— Нищо — отвърна Артьом. — И от онази страна на океана нищо, и от тази.
Летягата примирително се изкашля. Повече не говориха нищо.
*
* *
— Стой! Изгаси фенера!
Нигматулин и Юрец отстъпиха встрани, притиснаха се кьм стените, леко надигнаха автоматите си; Артьом и Летягата останаха по средата. Чу се изщракването на бутона, светлината изчезна. Настана нощ.
— Границата е затворена! Обръщайте се и тръгвайте обратно!
— Ние сме от Ордена! — извика в кънтящия кладенец Летягата. — С послание до вашето ръководство!
— Обръщайте се! И откъдето сте дошли! — повториха от кладенеца.
— Казвам ви, че имаме писмо за фюрера! Лично! От полковник Мелников!
От тъмнината изскочиха червените зайчета на лазерни прицели, замитаха се, скочиха на челото на Летягата и на гърдите на Артьом.
— Назад! Имаме заповед да стреляме на месо!
— Ето ти цялата дипломация, мамка му — обобщи Летягата. — Няма да ни пуснат — прошепна Юрец.
— Нямаме заповед да си пробиваме път — отговори Нигатулин.
— Но ни е казано да доставим плика — възрази Летягата. — Старецът иначе ще ми откъсне главата. Не знам каква точно е работата... но каза така: ако не му връчиш плика — край на всичко.
Миришеше сладникаво и отвратително на прясна урина — явно на поста не бяха предвидени удобства и часовоите, когато са на зор, влизаха в тъмнината на тунела, на ничия територия.
Артьом гледаше рубиненото петънце, осветяващо сърцето му. Помисли си за Мелник. За последната си неизпълнена мисия: да отиде у дома при Аня и да ѝ заяви, че я изоставя. Да ѝ го заяви в лицето, а не да избяга тайно, с подвита опашка, заради велики дела.
Той и без това беше забъркал големи каши заради велики дела. Ето, Олежка го беше оставил на лекарката: направи каквото можа. Остави надупченото тяло, изтупа ръце и отиде да пие водка. Позволи Льоха да слезе по стълбата в нищото, подсвирквайки си, реши да не се намесва, да не го връща. Някои вдясно, други вляво, всекиму своето. Осъдените на смърт не ги погна с нагана на Свинолупов. Не попита за женските пантофи в кабинета на майора. Нито пък дръпна завесата. Нищо не направи и не видя има ли някой там, или няма. А щом не е видял, значи, не е имало никого: може да си каже това и да си живее спокойно с него. И за Омир можеше да си обясни нещо, за незначителния старец, за неграмотния драскач. Всички лъжат за мъките на съвестта — човекът е силен, той може да се справи с всичко. Великите дела извиняват всичко.
Той се опита да прикрие трепкащото зайче с дланта си, а то подскочи върху ръката му.
— Последно предупреждение! — извикаха от кладенеца.
— Какво, да си тръгваме ли? — попита себе си Летягата.
Остави стареца. Остави всичките си трупове, махни се от този
кладенец и затвори капака след себе си. Ти имаш по-важна задача, Артьом: да спасиш света. Не бива да се разпиляваш по гъбите.
— Намерете Дитмар! — извика пискливо Артьом към дълбината.
— Кого?!
— Дитмар! Кажете му, че сталкерът се е върнал!
— Това пък какво е? — обърна се Летягата. — Що за история?
