— Същата онази история. За възрастния мъж с брадата — на Артьом му се искаше да се усмихне. — И още за един идиот. Секретната ми задача.
И в този момент в нищожния им космос светна свръхнова.
*
* *
Дитмар излезе към първия блокпост, към картечното гнездо. Навярно погледна към скрилите се зад дланите си храбри бойци на ордена и навярно се усмихна по своя си начин. Но не изгаси прожектора.
— Кой ме е викал?
Артьом видя само силует в морето от ослепителна светлина; наложи се да го разпознава по гласа.
— Аз! Артьом!
— Артьом? — Дитмар сякаш го беше забравил. — Какъв Артьом?
-Така си и знаех! — изпъшка Нигматулин.
— Сталкерът! Послание! За фюрера! Лично в ръцете! От Мелник! От водача на Ордена! По повод ситуацията!
— По повод каква ситуация? — Дитмар не искаше да го разбере.
— На Театрална! По повод вашето нахлуване!
— Нашето нахлуване? От Мелник? — Дитмар звучеше учудено. — Няма никакво нахлуване. На Театрална има безредици. Към нас тече река от бежанци. Фюрерът нареди да се започне миротворческа мисия на станцията с цел предотвратяване на човешките жертви. А сега е три след полунощ. Той спи. И не очаква писма от гражданина Мелников. Но вие, ако искате, можете да връчите посланието на мен. Сутринта ще го предам в секретариата му.
— Изключено — подсказа Летягата шепнешком. — Разпореждането е лично в ръцете му или да се унищожи документът.
— Изключено! — повтори с вик Артьом. — Само на фюрера, лично!
— Много жалко! — въздъхна Дитмар. — Фюрерът не приема никого. Особено пък професионални главорези. При всички случаи преди връчването пликът ще бъде отворен и огледан, за да се избегнат опити за отравяне.
— Имам информация — рече Артьом, окопитвайки се. — че това на Театрална не са безредици. А планирана диверсия. С цел завземането на станцията.
— Ние имаме друга информация относно Театрална — отговори равнодушно Дитмар. — И тя няма да се хареса на всички, господин сталкер. Например на вашите другари. Довиждане.
Той им отдаде чест, обърна се и закрачи към станцията.
— Почакай! — извика Летягата. — Стой! Пликът не е от Мелник!
На Дитмар му беше все едно. Картечарят размърда дългото жило, набелязвайки пътечка за оловото. Снайперистите пуснаха зайчетата си; те се промъкнаха дори през светлината на прожекторите, бяла и ярка като първата секунда на смъртта.
— Чуваш ли?! — изрева Летягата. — Пликът не е от Мелник! От Бессолов е!
Черната фигура, вече почти разтворила се в бялото, застина.
— Повтори.
— От Бессолов е! За фюрера! Лично! Спешно!
Артьом се обърна към Летягата. Тук ставаше нещо, което той не можеше да разбере. Нигметулин и Юрец си шепнеха възбудено непознатата фамилия. Дитмар мълчеше; но вече не можеше да помръдне от мястото си.
— Добре. Един човек ще бъде допуснат на станцията. Останалите могат да почакат.
Летягата изпъна свитите си рамене, приемайки условието. Пристъпи напред.
— Не ти! — спря го Дитмар. — Дай посланието на онова момче. Артьом.
— Аз имам заповед...
— И аз имам заповед. Ще пропусна само него. И едва след претърсване.
— Защо него?! Артьом, това що за...
— Дай плика — каза му Артьом. — Дай го, Летяга. Ти ме разкри. Секретна задача. Мелник заради това ме изпрати. Ако не ви пуснат... Аз тук си имам своя история. Ти не бива. Как си мислиш, че узнах за Театрална?
— Тук всеки си има своя история, бля! — оригна се Летягата. Един от друг... Стар параноик...
— Не му го давай, ти какво? — изсъска Нигматулин. — Той изобшо кой е. Полковникът каза ти... Или ние...
— Затваряй си устата, Русланчик — помоли го Летягата. — Това е Артьом, ясно ли е? Той е наш! Наш човек! Ясно ли е?
— Както искате! — охладня Дитмар. — Нямам повече време затова. Вече трябваше да съм на Театрална и да раздавам на населението хуманитарна помощ.
Летягата го прокле, изплю се с досада и извади от джоба на гърдите си плътния, непроницаем плик — неголям, кафяв. Връчи го на Артьом.
— Това е наш човек, ясно?! — извика той на картечаря, снайперските винтовки, лазерните зайчета, черните щампи, описания космос и ослепителната звезда. — Ще го чакаме тук!
— Със здраве — отговори Дитмар. — Но фюрерът може да спи и до пладне. Чакайте го.
— Ще те чакаме, ще бъдем тук, Артьом — зашепна разпалено Летягата. — Ти ще се върнеш. Ако той и косъмче от главата ти... Старецът ти се репчи, разбира се, но за своите планини ще обърне... Ние нали сме една кръв с теб, ти и аз... Нали?
— Да — каза Артьом. Той вече малко неща чуваше. — Да, Летяга. Благодаря. Не знам.
И долепил проклетия плик към кожата си, препъвайки се в траверсите, той полетя към свръхновата, право в нея самата; в милиардите градуси.
*
* *
— ВРАГОВЕ НА РАЙХА! ВРАГОВЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО! НА НАШИЯ ПРАГ! СТОИ ОРДА ИЗРОДИ!
Дикторът беше един, но вещаеше от десетки леко изоставащи един от друг мегафони и от това се надробяваше, повтареше сам себе си като ехо; и този хор от един човек звучеше като глас на хидра — зловещо и омайващо. От този глас капещ отрова.
— АКО НЕ СЕ БИЕМ ДОКРАЙ! НИ ЗАПЛАШВА ПЪЛНО ИЗТРЕБЛЕНИЕ!
