Той посрещна Артьом по-рано, отколкото светлината на Чеховска-Вагнерска; светлината не умееше да се отразява от извитите и огънати стени на тунела, а гласът можеше.
— СЛЕД КАТО УЗНАХ ЗА ПРЕДАТЕЛСКИТЕ ПЛАНОВЕ НА ЧЕРВЕНАТА ЛИНИЯ! В НАРУШЕНИЕ НА МИРНИЯ ДОГОВОР! ДА ПРЕВЗЕМЕ СТАНЦИЯ ТЕАТРАЛНА! АЗ! РЕШИХ ДА НАНЕСА ИЗПРЕВАРВАЩ УДАР!
— Фюрерът? А ти разправяше, че той спи... — каза Артьом на Дитмар.
— Сега никой в Райха не спи — отговори онзи.
На Чеховска-Вагнерска Артьом беше посрещнат от транспарант: „Добре дошли, драги гости от Полиса!“; насред залата се беше строила редица от мъже на най-различна възраст — облечени както им падне, опулили червените си сънени очи, шушукащи си неуверено. Покрай редиците сновяха приличащи на пастири прапоршчици, които подвикваха, потупваха, поплясваха. Редяха маси с табли, трупаха върху тях планини от камуфлажни парцали; караха дрънчащи колички с оръжие.
В противоположния край на платформата разпъваха палатка с червен кръст, която непрекъснато привличаше погледите от редицата.
— НО ЧЕРВЕНАТА ЛИНИЯ НЯМА ДА СЕ СПРЕ ПРЕД НИЩО! ЗА ДА ЛИШИ ГРАЖДАНИТЕ НА ТЕАТРАЛНА! ОТ ТЯХНОТО ЗАКОННО ПРАВО! ДА ЖИВЕЯТ СПОКОЕН И ЩАСТЛИВ ЖИВОТ!
Станцията беше странна — с кръгъл свод като тунел и с арки, приличащи на пробити в стените бойници. Белият ѝ мрамор блещукаше; бяха изчистени и светилниците — стари, истински. Те изглеждаха забавно — не отделени един от друг като на останалите станции, не сдвоени и не свързани в съцветие, а подредени в две редици по двайсет; сякаш тях също са ги събудили посред нощ и са ги накарали да се строят. А още приличаха на робски души, които гребат на летящи галери по удивително белия тунел към честно заработения си рай.
— Къде заложи мината?
Дитмар вървеше бързо, Артьом едвам успяваше да не изостава; лицата в редицата се мяркаха набързо и нито едно не можеше да се оформи. Зад гърба му скърцаха в гранита подкованите ботуши на охраната.
— Надолу, спуснах се по ескалатора — доложи Артьом. — При херметичните врати.
— Добре ли се срути?
— Сериозно.
— Виж. На Театрална засега всичко е под наш контрол, така че ми се иска да ти вярвам. Но ще проверя, разбира се. Ако си изпълнил всичко, те чака награда... Орден! — Дитмар се усмихна. — За това ти се полага орден.
Изведнъж някой от редицата изскочи на пътя им; охраната се хвърли напред, вдигна калашниците. Но това беше някакъв дребен, глупаво изглеждащ, безобиден човечец: малка брада, запотени очила...
— Простете! Простете! Гражданино офицер... Господин Дитмар... В името на всичко свято! Тук им грешка. Мен ме мобилизираха по погрешка. Аз имам жена... Нарине... Вие нали току-що при нас... От нас...
Дитмар си спомни, застана, отпрати охраната.
— Иля Степанович. А ние тук сме с вашия познат. В какво етрешката?
— ДА НАВОДНЯТ СТАНЦИЯТА С ИЗРОДИ! ЕТО КАКВО ИСКАТ ТЕ! ТЕ СА БЕСНИ! ОТ НАШАТА СЪПРОТИВА! И ТАЗИ ОРДА ВЕЧЕ! Е НА НАШИТЕ! ГРАНИЦИ!
— Моята Нарине... Започнаха ѝ болките. След тези взривове на Театрална... Нея я взеха. В родилното. Казаха всеки момент водите могат... А на нея срокът все още... Не е дошъл, разбирате ли? Може би ще е под наблюдение... Ние имаме такова прекрасно родилно! Но ако ме призоват... Или нещо случи там... Как ли е тя? Сега? С кого? А ако започне да ражда? Трябва да съм там... Аз трябва да знам... Какво ще се роди... Момче или...
— ТОЧНО ЗАТОВА! АЗ ОБЯВЯВАМ! ВСЕОБЩА! МОБИЛИЗАЦИЯ!
Унтерът се усмихна на учителя, положи ръка на рамото му,
— Така да се каже, роди царицата в нощта... Не съвсем син Нали, Иля Степанович? Не съвсем дъщеря.
— Защо вие... Защо вие така?
— О, господи, шегичка. Помня нашия разговор. Помня го Нека да се разходим.
Той даде знак на овчарите прапорщчици, прегърна Иля Степанович и го повлече със себе си. Артьом крачеше до тях и мачкаше плика в джоба си. Какво има там? Пликът беше твърд, в него имаше нещо... На какво приличаше? Не писмо, не листа... Главата го цепеше. Енергията му свършваше.
— Вие нали се канехте да пишете учебник по история, а? — казваше Дитмар на учителя.
— Господин офицер... А ако... Ако нещо при раждането...
— Та ето — сядайте и пишете! Започнете още веднага! Историята се случва право пред очите ви! — той се спря, свали очилата на Иля Степанович, подиша в тях, избърса ги и ги заби на мястото им. — Ще ви отделя ъгълче при мен в щаба. Че да не вземат да ви убият...
— ДА ЗАЩИТИМ ОТ ЧЕРВЕНАТА ОРДА НЕУТРАЛНАТА СТАНЦИЯ. ТОВА Е НАШ ДЪЛГ! ПОМОЛИХА НИ ЗА ПОМОЩ! И НИЕ ИДВАМЕ!
— Благодаря. Благодарен съм ви. Господин... Дитмар... Но... Позволете ми при жена ми... Сега... Да я подкрепя... Тя беше толкова пребледняла... Да знае, че всичко е наред... Че вие сте се застъпили... И ако започне да ражда...
— А защо? — попита го Дитмар. — Там вече нито вие ще промените нещо, нито аз. Ако се роди здраво дете — добре. В родилното има кой да поздрави майката от името на Партията.
— Но... Ако изведнъж... Пу-пу-пу... Ако не дай си боже...
