-А ако е изрод... Тихо, тихо. Ние имаме прекрасно родилно, вие сам казахте. Наркоза. Когато тя се събуди, всичко ще е свършило. А детето нищо няма да почувства, повярвайте ми. Та там нали всички са професионалисти. Същата наркоза, само че друга доза. Всичко е хуманно. Щрак и готово.
— Разбира се... Да, аз разбирам... — Иля Степанович беше пребледнял. — Просто това се случи толкова бързо. Болките ѝ. Тя така се вълнуваше. Моята Нарине... Мислех си, че ще има още време...
— И ще има време, Иля Степанович! — стисна го по-здраво унтерът. — Какво хубаво време ще бъде! Така че няма какво да правите в родилното. Това е. Ще ви дадат хартия и молив. Ще ви стискам палци! — той побутна сащисания учител към един от охранителите. — Разпредели гражданина при мен.
— НИКОЙ НЯМА ДА НИ СПРЕ! КОГАТО ИЗПЪЛНЯВАМЕ! НАШИЯ! СВЕЩЕН! ДЪЛГ!
— Къде отиваме? — разтревожи се Артьом, когато почти цялата станция вече беше зад гърба им — тя свършваше със стъпалата на прехода, до които стоеше караул.
— Нали трябва да връчиш това ваше послание? — погледна го Дитмар. — Какво има там, между другото? Ултиматум? Молба? Предложение за подялба на Театрална между заинтересованите страни?
— Не знам — каза Артьом.
— Орденът, а? Трябваше да се досетя аз, глупакът, какво именно си правил в Полиса, сталкер.
— НИЕ НИКОГА НЯМА ДА ПОЗВОЛИМ ДА НАВРЕДЯТ НА МИРНИ ЖИТЕЛИ! ПОЕМАМЕ ТЕАТРАЛНА ПОД СВОЯ ОПЕКА! ЩЕ Я ЗАЩИТИМ ОТ ПЪЛЧИЩАТА ИЗРОДИ!
— Кой е Бессолов?
— Тоест ти наистина нямаш никаква представа какво искаш да връчиш на фюрера.
— Това не е моя работа. Аз просто изпълнявам заповед.
— Ти ми харесваш все повече и повече! Бих казал, че си моят идеал — усмихна се Дитмар. — Казва му се на човек да, взриви прехода — взривява прехода. Казва му се: връчи плик с дявол знае какво и дявол знае от кого — прави и това. Казва му се: пъхни си топките под пресата — и там няма да откаже! Да имаше повече такива като теб!
— И НИЕ СМЕ ГОТОВИ ДА ПЛАТИМ ВСЯКАКВА ЦЕНА ЗА ПРАВОТО ДА СЕ НАРИЧАМЕ ХОРА!
— Омир жив ли е? — попита го Артьом. — Какво става с моя старец? Къде е той?
— Жив е. Чака те — успокои го Дитмар.
— Искам първо да го взема.
— Предсказуемо. Затова и отиваме при него. Ето другото, което е хубаво у теб, сталкер — твоята предсказуемост. Истинско удоволствие е да се работи с такива хора.
Караулните изскърцаха с токове, старшият вдигна ръка; побоя се дори да погледне в очите Дитмар. Започнаха да се изкачват по тесни стъпала.
— Ти... За какво са ти тези пагони? Та ти не си никакъв ун- тер, нали? Кой си ти?
— Аз ли? Инженер на човешките души! — намигна му Дитмар. — И малко вълшебник.
Преходът беше даден на казармите, предишния път Артьом и Омир не ги пуснаха тук. Точеха се редици с нарове. Дневалните козируваха. От плакатите се мръщеше фюрерът. От тавана висяха щандарти на Железния легион: сив юмрук, черна трипръста свастика. Високоговорителите израстваха от стените като гъби и се надвикваха:
— НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД! И НИЕ НЕ ВЪЗНАМЕРЯВАМЕ ДА ОТСТЪПВАМЕ! ЗАРАДИ ВАШЕТО, ЗАРАДИ НАШЕТО БЪДЕЩЕ! ЗАРАДИ БЪДЕЩЕТО НА НАШИТЕ ДЕЦА! ЗАРАДИ БЪДЕЩЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО!
— На какво разчитате с този плик? — изсумтя Дитмар. — Влакът вече е тръгнал, не можеш да го спреш, ако щеш да се хвърлиш на пътя му. Театрална ще бъде наша. И Площад на революцията. Червените няма да успеят да направят нищо. Те трябва да потушават и гладните си бунтове. Половината гъби се скапаха заради тази суха гнилоч. Разпространява се като пожар.
— Кой е този Бессолов? — повтори Артьом. Мислеше си: от кого ще тръгне Мелник да приема заповеди?
— Нямам никаква представа.
— Защо тогава писмото от него е по-важно от писмото от Мелников?
— За мен не е важно писмото от някакъв си Бессолов, сталкер. За мен си важен ти.
Казармите свършиха, по-нататък се издигаха укрепления с бодлива тел, чернееха се картечници, обърнати с дулата напред — нататък, накъдето Дитмар водеше Артьом; залаяха кучета пазачи, надвиквайки фюрера, а после в тяхното накъсано пеене се вля протяжен мъжки стон, с който навярно от някого си отиваше животът. Пушкинска, осъзна Артьом. Дитмар го водеше на Пушкинска.
— Той там ли е? На Пушкинска? Ти обеща да не го закачаш!
Спряха се при тухлена стена до тавана с желязна врата. Дитмар отпъди охраната с показалеца си. Измъкна кесия, извади от джоба си разкъсан вестник, засипа чудноватите дебели букви със сушена трева, лизна го, сви цигара.
— На, попуши и ти.
Артьом не се погнуси. Душата му молеше за отровата още там, при Мелник; но Мелник се поскъпи за последната цигара, преди завинаги да отблъсне Артьом от себе си, а Дитмар го почерпи.
Унтерът се облегна с гръб към стената, опря на нея тила си, погледна в тавана.
— Как мислиш, ако на неговата арменка ѝ се роди изрод, учителят ще ни напише ли книжка?
— Ако вие го убиете? Детето?
— Ако го приспим. Какво, няма да ни възхвалява в книгите?
— Няма — отговори Артьом. — Не може да е такава гадина.
