— Ами ето — Дитмар зажумя, изпускайки дима. — А аз мисля, че напротив. Арменката ще се терзае, ще кълве нашия Иля Степанович, но той после ще я убеди, че така е хубаво и правилно. Че просто трябва да опитат пак. И ще напише книга за Райха, а после ние ще я издадем в тираж десет хиляди. За да я прочете всеки в метрото, който може да чете. А останалите ще се научат да четат по нея. И всеки ще знае фамилията Иля Степанович. И ето затова Иля Степанович ще ни прости, че сме приспали детето му.
— За десет хиляди книги? Той тепърва ще те изненада — усмихна се Артьом накриво на Дитмар. — Ще избяга от станцията, а може да извърши и покушение. Такова нещо не може да се прости.
— Да се прости не може, но да се забрави — може. Всички се договарят със себе си. Хората рядко ме изненадват, сталкер. Човекът е устроен просто. Зъбните колела в главите на всички са еднакви. Ето тук е желанието да живееш по-добре, ето тук — страхът, ето тук — чувството за вина. А други зъбни колела в човека няма. Алчните ги съблазняваш, безстрашните ги мориш с вина, безсъвестните ги плашиш. А ти какво, за какъв дявол се върна обратно? Нали знаеше, че си рискуваш главата. Не, та си съвестен. Измъчваш се за своя старец. Взриви прехода, защото си съвестен. Помогна за войната, защото си съвестен. А сега вече ето я кукичката, стърчи оттук — Дитмар докосна с вмирисаните от цигарата пръсти бузата на Артьом; той се отдръпна. — Налапа я. И къде ще се измъкнеш от мен? Та ти нали предаде своя Орден. Сдуши се с врага. Ето, твоите приятелчета стоят там, чакат те. Мислят, че си техен човек. Но не, ти си мой.
Артьом забрави да пуши. Цигарата угасна.
— Тютюнът ти е лайно — каза той на Дитмар.
— Затова пък, когато Райхът победи в цялото метро, всички ще имат отличен тютюн! — обеща му Дитмар. — Добре. Да отидем при Омир Иванич.
Намигна на охраната, тръгна към еднометрово резе с огромна ключалка и ги пуснаха на станция Шилерска.
*
* *
Артьом я помнеше като Пушкинска; също толкова бяла, сьщо толкова мраморна като съседната Чеховска, макар и оцапана с омраза към не-руснаците. На Пушкинска го показваха на тълпата, обясняваха за какво са го осъдили на обесване: за убийството на фашистки офицер. Офицера Артьом го уби ей така — насочи към него автомата и напипа спусъка; спазъм сви пръста му. Сви го, когато този офицер пробиваше с куршуми главата на юноша със синдром на Даун. Разбираемо е: Артьом беше млад, впечатлителен. Сега навярно би изтърпял, би се извърнал. Примката прекалено дразни гърлото.
Обаче този път се озоваха не на Пушкинска и не на Шилерска.
Озоваха се никъде.
Цялата станция беше разбита, разглобена. От мрамора не беше останала нито плочка, бяха го откъртили всичкия и го бяха отнесли някъде. Имаше само оголен бетон, планини от пръст, реки от кал, грохнали дървени подпори; вместо въздух имаше влажна прах, смесена с циментен прахоляк, и от нея въздухът ставаше също бетонен. През парата се взираха прожектори и лъчите им се виждаха от край до край като огромни тояги.
Тези тояги удряха по гърбовете и муцуните зловещи голи хора — кой прикрил слабините си с парцал, кой вече и за това не си правеше труда да се погрижи; всичките бяха омазани в черно, всичките кървяха. Онези, които са били мъже, бяха обрасли до очите. Онези, които са били жени, изобщо бяха станали безоки заради сплъстените коси. Но всички бяха нормални, двуръки и двуноги. Само юношите бяха деформирани. Изкривени гърбове, сраснали се пръсти, сплескани глави; и циклопи, и двуглави, и с козина като зверове. Изроди.
Никой тук нямаше облекло; бяха голи и това им беше униформата.
Охраната освен автомати носеше и респиратори — в противен случай би било вредно за здравето. Респираторите изглеждаха като намордници, сякаш без тях охраната можеше да се нахвърли върху голите и да започне да ги гризе със зъби. А заради намордниците се налагаше да общуват с изродите иначе — с вериги и бичове от бодлива тел. От тях се раждаше и онзи рев, който Артьом беше чул иззад стената, от тоалетната на учителя.
А най-страшното в станцията беше това, че тя никъде не свършваше. Тези голи зверочовеци ровеха в нея от всички посоки — с кирки, лопати, чукове, нокти; отчаяно човъркаха земята, камъка, прогризваха пустотата наляво и надясно, и нагоре, и надолу. Шилерска беше станала по-голяма и от най- просторната от станциите, които на Артьом му се беше налагало да посещава; и с всяка изминала минута тя продължаваше да се раздува.
— Вие тях като роби?! — попита Артьом.
— Че какво? По-хуманно е, отколкото просто да ги елиминираме, нали? Нека да принасят полза! Разширяваме жизненото пространство! Такъв приток на доброволци от цялото метро, няма къде да ги настаняваме! — обясняваше му Дитмар, над- виквайки рева на изродите. — Когато завърши реконструкцията, тук ще бъде град градина! Най-голямата станция на метрото! Столицата на Райха! Кино, спортна зала, библиотека и болница!
— Значи, това е измислил за изродите вашият фюрер? Заради робството? От тези тук дори една четвърт не са изроди!
