Работата на Артьом беше хубава, той веднага разбра това: не му оковаха краката и го задължаваха да не стои на място а да обикаля в кръг всички останали и да гледа на кого са се натрупали най-много камънаци. Жалко, нямаше откъде да се избяга. Затова пък така щеше да успее да намери Омир.
Старецът беше прекарал тук само около половин денонощие и още беше с дрехи; но вече беше разбрал какво може да прави и какво не бива. Не биваше да кръшка. Не биваше да се скатава. Не биваше да гледа събеседника си в очите, който и да беше той. А когато говориш, без да гледаш в очите, това се прощава: в този завод от пръст и тела така или иначе не се чуваше нищо на повече от една крачка разстояние.
Омир, макар и стар, се държеше. Не стенеше, не плачеше. Млатеше скалата съсредоточено, не бързо и не бавно, не си даваше много зор. Целият мокър, омазан с кал, дрехата му скъсана на раменете и обагрена в кафеникаво, устните — изхапани.
— Дойдох за теб, Николай Иванович — каза Артьом на Омир. — А сега навярно и двамата ще останем тук.
— Благодаря. Напразно — въздъхна Омир между ударите.- Тази. Гадина. Лъжлива. Подла. Никого. Няма. Да пусне.
— Все някак ще се измъкнем — обеща му Артьом.
Разговорът им се получи накъсан; не биваше твърде често да се връща в едно и също кътче, надзирателите забелязваха такива неща и размахваха бичовете заради тях. Бичовете бяха еластични стоманени жици, шиповете им стърчаха от всички посоки — един ще те клъвне, като те ударят, друг — докато се отдръпват.
— Ти. Как. Беше. Ли. На. Театрална.
— Бях.
— Видя. Ли. Умбах.
— Червените го арестуваха. Нечий донос. За това, че е слушал радио. Прибраха го и го разстреляха. Пред мен. Не успяхме да поговорим.
— Колко. Жалко. Добър. Човек.
Натовари късовете на Омир. После взе товара от камънаци на гърбав мъж от другия край на станцията. След това помогна на жена с увиснали гърди да се изправи на крака, докато надзирателят не можеше да го види през каменната мъгла. После се върна при Омир.
— Не е бил само той, Умбах. И други са се свързвали. Хора от друг град са идвали в Москва, вероятно от Полярни зори.
— Хора. Казваш. А къде са. Не съм срещал.
— Червените намират всички, всички премахват. Стрелят ги, на Лубянка ги откарват, в Комитета. Които са дошли, който ще видял и който е чул за тях.
— Може. Да ги е страх. Че те. Ще помогнат. На Ханза. Срещу тях.
Взе от Омир новите камъни. После притича при един младеж — бавен, изкривен, едвам стои — да изгребе неговите огризки. После към кльощав кавказец, който беше натрупал цяла планина заради свирепото нежелание да умира. През маранята видя нещо познато, но нямаше повод да се приближава.
— Значи, ми вярваш? Аз разказах на Мелник, той не ми вярва. Разправя — бълнуване.
— Аз самият. Чух Умбах. Вярвам. Не разбирам. Но вярвам.
— Благодаря, дядка. Благодаря ти.
— Или. Шпиони. Нечии. Агенти. А?
— Не знам.
Изгреба всичко. Притича по-нататък; някой му помаха: давай, разтовари ме. И каква радост: брокерът Льоха. Изтощен, изтерзан, а се хили.
— И ти при нас!
— Жив си?! — и Артьом му се усмихна искрено; малко му олекна.
— Твърде ценен кадър съм! — изпуфтя брокерът. — За да ме съкращават!
— Не се получи с Легиона, а?
— Не се получи! — Льоха, крадешком оглеждайки се, помагаше на Артьом да товари рудата в количката. — Навярно не е за
мен. Не можеш да си избягаш от призванието. — Той кимна към засъхналите купчини.
Притича надзирателят и цапардоса с веригата и Артьом, и Льоха заради разговора.
Артьом втъкна глава между раменете си, за да се предпази. Избяга в тунела, изсипа количката, върна се, огледа се: охраната го викаше. При същата онази жена, която Артьом беше вдигнал от земята, за да поживее още малко. А тя не беше издържала кой знае колко и пак беше паднала. Светеха с фенер в очите ѝ, а тя въпреки това виждаше само мрак. Единият охранител загради Артьом с автомата, а другият хвана по-здраво арматурното си желязо, премери се и разби главата на жената като яйце. Антон забрави за автомата, хвърли се — и го удариха с арматурата по рамото, с автомата в челюстта, и го заритаха на земята с ботушите. Напъхаха в устата му желязното влажно дуло и мерникът му раздра небцето.
— Ще пробваш ли пак, гадино? Ще пробваш ли?! Ставай!
Изправиха го на крака, сложиха жената в количката му: карай я.
— Къде?
Загряха му врата, съпроводиха го в последния ѝ път. Мъртвите там, където и камъните. На жената ѝ беше неудобно в количката: краката ѝ висяха, разбитата ѝ глава се накланяше настрани. Потърпи още малко.
Като за първи път, му показаха какво да прави с такива. Мъртвите трябваше да се откарват по дъсчената настилка до планината от отломки, запушваща тунела към Кузнецки мост. И там да се стоварват върху насипа заедно с камъните. Насипът понякога се свличаше надолу, обличаше голите, натъпкваше им устата и ушите с глина и пясък. Това беше погребението им.
