После на Артьом не му се ходеше нито при Омир, нито при Льоха: надзирателите си го бяха набелязали. Вместо Омир бяха най-различни: още силни и вече износени, киргизи и руснаци, руснаци и азербайджанци, азербайджанци и таджики. Всеки даваше на Артьом камъни, всеки му отнемаше сила. Скоро престана да му стига минутата, през която товареше количката, за си отпочиват краката му, и минутата, докато тичаше с количката, за да се възстановят ръцете му. Обръщаше се към тракащата входна врата: дали не е Дитмар? Дали не е дошъл за него?
Търпеше, докато не започна да пада. Тогава се върна при своя старец. Той го чакаше — също беше изнемощял.
— Защо. Червените. Защо. Никой. Не знае. Само. Те.
— Не позволяват никой да узнае? Мислиш ли, че те самите имат връзка със Зорите? И го държат в тайна от останалите?
— Лъжат. Водят. Преговори. Със Зорите. А?
— Преговори за какво?
— Дявол. Знае. Какво. Им трябва. На червените.
— При тях е глад... Гъбите изгниват. Може би за да им доставя продоволствия? А? Ако е така, там има земя... Плодородна!
— Е. Увлече се.
Покрай тях мина надзирател, подсвирна: ти и ти, и ти, и ти, по-живо да ядете, ваш ред е. Домъкнаха леген с помия, наредиха им да гребат с ръце. Артьом все още дори не можеше да помирише това, а останалите жвакаха и сърбаха колкото успеят.
Затова пък Омир го хранеха в същата смяна, така че им се отвориха десет минути без кирки и колички.
— Бях горе. По улица Тверска, към Театрална. И там... Някой там ловува всички, които идват по Тверска. Истинска бронирана кола. И мотор. Убили са четирима от техните сталкери. Мен... Искаха. Но кой знае защо, не ме пипнаха. А ме намериха бързо.
Омир сви рамене; после събра ръцете си в шепа, загреба от буламача, поднесе го към устата си, помириса го, поразмисли се.
— А после вървях в обратна посока... И нямаше никого. Без противохимична защита, разсъблечен. И знаеш ли какво? Попаднах под дъжд.
— Под дъжд? — вдигна поглед старецът.
— Под дъжд — изхъмка Артьом.
Наоколо, събрали се като свине около коритото, всички се блъскаха и лочеха един през друг. Артьом не виждаше това; вместо него виждаше високи и слаби хора с широкополи шапки, виждаше дъжд от безоблачно небе и още — летящи безшумни машини.
— Какъв идиот — каза той на себе си. — Можеш ли да си представиш? Вървя под дъжда и си въобразявам разни неща... Самолети... Като дирижабли, нещо такова. Само че с прозрачни криле. Като на мухи, но по-големи. Като на водни кончета. И всичко е толкова ярко... парадно. И също вали дъжд. Присънило ми се е. — Той сниши глас от притеснение; зверочовеците ядяха, не биваше да ги отвлича с такива глупости.
А на зверочовеците не им пукаше за сънищата на Артьом, буламачът им бързо намаляваше, а те трябваше да проживеят тук още известно време и без помията това нямаше как да стане.
Но Омир го слушаше. Слушаше и не ядеше.
— И вагончета... едни такива мънички... — той се изкашля, прочиствайки гърлото си. — Вместо коли... По пътищата...
— Да — потвърди Артьом, озадачен. — С четири места.
— Ти го видя? Ти видя това? Там? Горе?
— Видях го. Сякаш си спомних сън, знаеш ли? А ти... Ти откъде?
— Това е от моята книга. От тетрадката. В тетрадката е написано!
Омир оглеждаше Артьом с присвити очи, мигаше, опитвайки се да разбере: номер ли е това? Подигравка?
— Взимал ли си я? Тетрадката ми? Чел ли си я? Кога?
— Не съм я взимал. А къде е тя?
— Конфискуваха я. Веднага. Онзи Дитмар. Документите, тетрадката... Всичко. Как така не си я чел? Откъде го знаеш тогава?
— Нали ти казвам — сън!
— Това не е твой сън, Артьом. И не е сън.
— Какво?
— Разказвах ти за девойката. За Саша. Която на Тулска... се удави. На наводнената станция.
— Нещо... Нещо такова, да. Когато на Цветен булевард се напихме с теб?
— Да. Това е... Тази Саша... Така тя си представяше света на повърхността. Тя се е родила в метрото. Никога не е била горе.
И ето така, глупаво... Наивно.
— Саша? С белите коси, за която разказваше? — Артьом се почувства замаян, светът затрептя като от вълни горещ въздух.
Той потри слепоочията си. Главата го цепеше.
— Яж, защо не ядеш? — му каза уморено чичко с издут корем, откъсвайки се от коритото; брадата му беше сплъстена и по нея струеше тъмна вода. — Стига сте дрънкали ! Веднъж на ден дават ядене!
Той се напъна и протяжно се изпърдя. После легна по гръб псе загледа в тавана. Беше направил каквото може за спасението на Артьом. Но Артьом днес дори не можеше да погледне в това корито — веднага започваше да му се гади.
— С бели коси. Слабичка. На осемнайсет години е. Но как можеш да знаеш това? Откъде? — Омир също се изправи, придържайки кръста си.
— Не разбирам. Не помня. Откъде. Но видях всичко това сам. Представям си го... със своите очи — Артьом вдигна ръка, сякаш искаше да хване прелитащ покрай него самолет играчка.
— Ти си я взимал. Тетрадката ми. Взимал си я — убедено и някак неприятно произнесе старецът. — Не е възможно да е иначе. Защо сега ме лъжеш?
— Не съм ти взимал шибаната тетрадка! — озлоби се Артьом. — Притрябвали сте ми и ти, и твоите летописи!
— Подиграваш ми се, а? Помияр!
