Артьом, без да дочака дори изсвирването, хвана количката си.
После съжали. Оставаше му достатъчно време, за да съжали.
След това всичко му се сля в едно: натовари, тичай, разтовари. Камъни, пръст, мъртъв човек. Едно върху друго, едно под друго. Ръцете и краката му пламнаха от болка, после болката премина, после се отпуснаха отмалели; след това в тях отнякъде се появи капчица живот и въпреки тъпата болка те се движеха, вдигаха се и се спускаха, крачеха, протакаха времето Започна да заспива в движение — цяло денонощие не беше спал; будеха го стоманените шипове. Опитваше се да помогне на онези, които падаха — прогонваха го с веригите. Престана да се обръща, когато тракаше вратата — вече беше забравил за Дитмар. Не искаше да знае за него, не искаше да слуша хленчещите, нещастни зверочовеци, да слуша историите им кой как е попаднал тук, кой за каква ненормалност е наказан; някои от тях продължаваха да дуднат — не специално към Артьом, а към всички, за да могат всички хора да научат поне нещо за тях ида го запомнят, когато дойде моментът да издъхнат и да легнат под издигащия се насип. Умът му вече не беше способен да изгражда връзките между разстреляния радист и чекиста Свинолуп, между разприказвалия се Зуев и Лубянка, между Мелник и онзи някой си Бессолов, между Бессолов и фюрера, между фюрера и Дитмар — вече нищо не се връзваше, нищо нямаше смисъл.
Вместо начертаните с невидим молив връзки, вместо прашните изкопи, вместо коритото с помия Артьом виждаше в бетонния въздух безшумните машини, строеше в пещерата високи до небето сгради. Точно тези самолети му позволиха да дочака отбоя, евакуираха го в онзи свят, който си беше представяло удавеното момиче. Не, всъщност самият той го беше видял. Със собствените си очи. Но кога? Как?
Най-накрая отбоят все пак дойде.
Накараха ги да изтикат количките в ъгъла, наблъскаха ги един върху друг: спете. Артьом заспа с намерението да види онзи град, Сашиния. А видя килиите, надигналия се от праха Свинолуп и своето бягство. Само че в съня си бягаше не по правия коридор към свободата, а през лабиринт — криволичещ и без изход.
После сънят свърши и започна новата смяна.
Дойде и денят или може би беше нощ — денонощието, в което Артьом се научи, въпреки гаденето, да сърба помията заедно с останалите; в което не хукна пръв към един пребит старец; в което престана да брои количките с пръст и количките с трупове.
Oт ударите с бичовете дрехите му се разкъсаха, раните от шиповете не спираха да сълзят с червена течност и тя ставаше все по-прозрачна, все по-незначителна. Изтичаше неговата втора група, отрицателен резус, разреден компот. Нямаше кой да я допълни, да прелее от своята на Артьом: Летягата сигурно беше постоял, беше половил зайчета с ръце, после се бе обърнал и поел в обратна посока. Не можеше да направи нищо без заповеди. А заповедта на Мелник относно Артьом можеше да е само една: да бъде отстранен. И Дитмар не дойде за него. Не го поведе към бесилото. Сигурно беше зает на фронта.
Нито спасение очакваше Артьом, пито екзекуция.
Мина още едно денонощие.
Товареше мълчаливо камъните на Омир, а онзи мълчаливо отстъпваше. Николай Иванович изглеждаше зле; беше пожълтял, олюляваше се. Артьом можеше да му посъчувства, но старецът се дърпаше. Сърдеше се заради летописа и заради това, че Артьом му беше дал някаква надежда.
Едва намери сили да поговори с изнемощелия Льоха: как изкопават тази зала, кой разпределя работниците, кой е наредил да разглобят тюбингите? Льоха му посочи някакъв кривоглед тип. Ей този, Фарук, той е строил Москва-сити, има си свои хора, Абдурахим и Али; на тях са им поверили всичко. Други специалисти не се намерили. Фарух обикаляше навсякъде със заместниците си, важен и без окови; но гребеше с ръце помията от общите корита. Ръководеше уверено строежа: кой да копае, кой да бърка бетон, кой да слага подпорите.
— Трябва да бягаме — каза Артьом на брокера. — Иначе ще пукнем.
— Най-сигурният начин да избягаме е да пукнем — едва се усмихна брокерът.
— Давай ти тогава пръв — засмя се едва Артьом. — Да разузнаеш.
През четвъртото денонощие Дитмар още не се беше появил; нито пък Летягата. Артьом вече нямаше и сили да мисля за бягство. Но определено му се живееше и с всеки изминал час — все по-отчаяно. Не за да довърши делото, да отмъсти, да научи истината, да види близките си, а просто ей така — да поживее заради самия живот.
Затова Артьом се научи какво да прави, за да не получава нови рани от шиповете на камшиците. От гнусния вкус на помията му се гадеше, но той се насилваше да ходи при коритото, за да почерпи поне малко сили от нея. Научи се да работи така, че да не вижда около себе си нищо освен самолетите водни кончета.
Но слепотата си имаше цена. Когато пред очите ти трошат главите на лежащите хора, а ти мълчиш, неизреченото се трупа, вкисва и гние. Докато налагаха с шиповете, душевната гной изтичаше заедно с болката и кръвта. А когато раните започнаха да хващат корички, Артьом започна да забира отвътре.
