Дадоха отбой, а той не можеше да заспи; въртеше се, чегърташе раните, белеше коричките... Коричките.
Коричките.
И от безсънието, от вонята, от прекадената телесна близост с други хора му се струваше, че сякаш плува в рова с труповете. Кой му беше говорил за корички? Кой искаше да ги отмие от тялото му? А?
Главата му лежеше на коленете на някаква жена. Виждаш ли този човек с какви корички е покрит? Хайде, хлапе, по- нежно с него... Виждаше всичко смътно, сякаш през мръсен найлон... Но не, не беше сън. Истина. Главата му лежеше на коленете на... Момиче. Той я гледаше в очите отдолу, а тя към него, отгоре, наведена. Отдолу малките ѝ гърди приличат на бели полумесеци. Гола е. И Артьом е гол. Той извръща глава и я целува по мекия хлътнал корем... По него се виждат алени следи... Като точки... Прогорени от цигари... Стари. Следи от лениви изтезания. Той я целува по изгарянията. Там е по- нежно, по-ранимо. Благодаря, Саша. Тя... Тя докосва косата му с прьсти, движи ръката си — приглажда я, а косата му е мека, но щом пръстите отминават, щръква. Усмивката ѝ е разсеяна. Пред погледа му всичко плува. Затвори очи. Знаеш ли как си представях света там, горе?...
При следващата смяна Артьом не спираше да поглежда кога на Омир ще му се съберат достатъчно камъни; нямаше търпение да му разкаже, да му сподели — да го зарадва и да се оправдае.
Но старецът работеше съвсем бавно, сякаш заникъде не бързаше. Беше отслабнал, кожата му висеше на тялото; погледът блуждаеше. Не удряше силно по стената и откъртваше малки парчета, в повечето случаи само я дялкаше.
А после, без да е откъртил достатъчно, просто взе че седна на пода.
Облегна гръб, изпъна крака и затвори очи.
Артьом го забеляза пръв, преди надзирателите; хвърли камък по Льоха: отвлечи им вниманието. А сам натовари стареца в количката си и го подкара, сякаш за да го погребва в тунела, а всъщност го изсипа при спящите. После отнесе шиповете заради това, че се мотае с празна количка — но не и заради стареца.
Артьом се помоли на Бога да не отписва още стареца. Много неща беше поискал за последната седмица, как щеше да се разплаща? Но и този път му отпуснаха — назаем. Омир не умря: събуди се от сигнала заедно с чуждата смяна.
Артьом успя да се срещне с него при коритото. Нямаше търпение да му разкаже.
— Дядо, чуваш ли ме? Спомних си. Спомних си откъде ми се появиха тези самолети в главата!
— А? — старецът все още беше замаян.
— Онзи път, на Цветен. Когато ти ме напи. Струва ми се, че я видях. Пред очите ми е още, знаеш ли... Привижда ми се. Ти само... Няма да ми се сърдиш, нали?
-Видял си я?
— Видях я. Там, на Цветен. Точно тя ми разказа всичко. Тетрадката ти няма нищо общо. Честна дума.
— Тя е на Цветен? Какво... Как изглежда...
— Момиче. С бели коси. Слабичка. Саша. Сашенка.
— Сега нали не ме лъжеш? — гласът му стана съвсем слаб искаше да повярва на Артьом, опитваше се.
— Не лъжа. Не се подигравам — отвърна твърдо Артьом.
— Жива е? Та ти... Ти там яде оная гадост... От нея всякакви...
— Видях я. Разговарях с нея. Помня го. Спомних си.
— Почакай малко. Саша? Моята? В онзи змиярник? В бардака? Тя? Какво... Какво правеше там? Ти си я видял — как? Тя — какво?
— Нищо, дядо. С нея всичко... Всичко беше наред. Преди седмица беше жива.
— Но как е успяла... Как се е измъкнала? Как е тя?
— От нея ми е това. Картините. Самолетите. Дъждът. Тя каза: затвори очи и си представи...
— Но в бардака... Защо тя е в бардака?
— Тихо... Тихо, дядо. Не трябва така... да се вълнуваш. Тя е в бардака, ние с теб — ето на... Виждаш къде. Може да има и по-лоши места от бардака.
— Трябва да я изкараме. Трябва да я измъкнем оттам.
— Ще я измъкнем, дядка. Непременно ще я измъкнем. Само да имаше и нас двамата с теб кой да измъкне. Ти седни, седни, какво скочи?
Саша даде сили на Омир, надеждата измами тялото му. Но измамата не стигна за дълго. Старецът едва замахваше с кирката и вече не той командваше инструмента, а инструментът — него, караше го да залита. По-рано двамата просто нямаше къде да избягат от станцията; сега нямаше и как.
Да се застъпи за Омир пред охраната, би означавало веднага да го осъди на смърт. Само едно задържаше екзекуцията: не достигаха нови работници и надзирателите започнаха да се отнасят по-снизходително към старите. Така Омир изкара още един ден.
А после дойдоха за него.
*
* *
— Николаев! — изреваха от вратата по мегафон. — Николай Николаев!
Омир втъкна глава между раменете си, заудря по-бързо с кирката, за да успее да заработи нормата си преди разстрела.
Артьом дотика количката до входа, за да разузнае: в отвора, оглеждайки се гнусливо и уплашено, стоеше учителят Иля Степанович, придружаван от хора с автомати. Подпухнал, но цял; и в мундир. Поднесе мегафона към устата си и извика още веднъж:
— Николаев! Омир!
