Изведнъж охраната си спомни, огледа се и завлече стареца при Иля Степанович. Учителят слезе — една крачка, втора — долу. Започна да говори нещо в мръсното му ухо, мръщейки се от вонята. Омир не го гледаше, а беше забил поглед в пода. Артьом отнесе един камшик заради разтакаването и любопитството и му се наложи да се отдалечи. Иля Степанович постоя, махна на Николай Николаев с чистата си ръка и си тръгна.

— Какво искаше? — попита Артьом стареца, когато успя да ш хване при коритото.

— Искаше да ме отведе. Седнал да си пише книгата, а не върви. Осигурили му всички условия... Отделен кабинет. Специален порцион. Но не. Казва, че прочел тетрадката ми. Иска да му помогна. Подсказа ми. Да ме измъкне оттук напълно.

— Върви! Съгласи се!

— Какво да се съглася? Да му пиша книгата?

— Какво значение има? Тук ще пукнеш!

— Да му напиша книга за славата на Райха със свои думи?!

— А така никаква книга няма да има! Теб няма да те има! Няма да остане нищо!

Омир гребна от помията, преглътна; напълно нормален ѝ беше вкусът — като на живота например.

— Казах му, че без теб не отивам никъде.

— Ще отидеш, дядо! Върви!

— Той не може. Успял да си изпроси един за работа, казва, че двама няма да му позволят.

— А какво... А с Дитмар — какво?

— Дитмар са го убили. На Театрална. Червените някак си проникнали там и го убили. Както и много други. В същия ден. Сега учителят е при самия фюрер. На него му харесала идейката за книгата.

Дитмар убит.

Артьом увисна в тунелната празнота.

Сега никой не знае, че той е тук, никой няма да си спомни; от заложник, от пленник, от двоен агент се беше превърнал в безименен изрод, заменим роб. Повече нямаше смисъл да чака, нямаше от какво да се бои, нямаше за какво да се хване. Бяха го изгубили тук, в безкрайното жизнено пространство, и нямаше кой да го търси. Изцеждаше силите си и ги трупаше в тунела, който се тъпчеше с тях като черво, а Артьом се изтощаваше и ставаше все по-зле. Устата му беше като ръждясала, залък не можеше да преглътне, главата му бучеше. Човекът, тази гадина, се изчерпва. Ето че и на Артьом започна да му се мярка краят на тунела.

— Върви, дядо. Въпреки това върви.

— Как да те оставя тук? Ти се върна за мен.

— Така поне остава някаква надежда. Аз повече не съм им нужен. Поне един от нас им е нужен. А ти ще умреш и след теб и аз със сигурност. Помоли да повикат обратно учителя. И се махай.

— Не мога така.

— Ако вземеш да пукнеш тук, как ще измъкнеш своето момиче? Извинявай, ама ти е останало само... Едва си стоиш на краката! Е?!

— Не мога.

Но през нощта малко преди да бият отбой, когато откараха с количката съседа на Омир с издутата гуша, за да го затрупат с камъни, старецът най-накрая успя да изкопае достатъчно, че шьом да отиде и при него.

— Аз нали, ако се съглася... бих могъл да се устроя някак там и после да се опитам и теб да измъкна оттук.

— Разбира се! — каза Артьом. — Нали и аз това казвам!

— Мислиш ли, че мога да помоля...

— Помоли!

— А ти тук ще издържиш ли? Колко ще издържиш?

— Колкото трябва, дядо! — обеща Артьом възможно най- уверено. — Ти почакай, аз сам ще отида при охраната.

После, докато чакаха учителя — сега надзирателите внимаваха да не повредят нещо Омир и част от неуязвимостта му се прехвърли и върху Артьом — те успяха да си кажат още някои неща.

— Добре е, че излизаш оттук, дядо. Добре е, че ще пишеш.

Та ти сигурно не само неговата книга ще напишеш, ами и своята ще продължиш, а?

— Не знам.

— Ще я продължиш. Със сигурност. Редно е от хората да остава нещо на света. Правилно си го измислил.

— Престани.

— Не, слушай... Сега няма как да се разкаже всичко... Просто исках за черните, най-важното. Ти какво смяташе да пишеш за тях в книгата?

— А какво?

— Черните, дядо... Те не са такива, каквито ние ги... Те не бяха демони, не бяха заплаха за всички. Бяха единственото ни спасение. И още... Аз бях този, който им отвори входа към метрото. Бях още малък. Все не мога да забравя един ден от детството ми... И за това...

И затова, че когато подтикваше Виталик и Женка, същите такива момченца като него, да си поиграят на сталкери и да отидат в изоставената Ботаническа градина, макар на децата да им беше строго забранено да излизат в тунелите, и когато завъртя застопоряващия винт на херметическата врата, отваряйки пътя за нагоре, и когато първи се втурна по продънените ескалаторни стъпала — как да го обясни това? — той искаше да се види с майка си, с мама от онзи ден с патките и сладоледа отиваше на среща с нея, защото тя много му липсваше. Останалите помъкна със себе си просто защото му беше страшно самотно.

Перейти на страницу:

Похожие книги