А черните... Черните го видяха не отвън, а направо отвътре: самотник, сирак, който се беше изгубил в техния свят. Видяха го и го опитомиха? Не, осиновиха го. А той си мислеше, че са го опитомили; страхуваше се, че ще го вържат с верига, че ще го обучат да изпълнява заповедите им, че ще го насъскат срещу хората. Страхуваше се, че ще искат да му бъдат господари. А това не им беше нужно. Те просто го бяха съжалили и заради това го бяха спасили. И също от жалост бяха готови да спасят всички хора под земята. Само че хората вече бяха твърде озверели. На черните им беше нужен преводач. Ето, избраният от тях Артьом можеше да чувства езика им и щеше да се научи да го предава на руски. И неговото предназначение щеше да стане мост между новия и стария човек.
А Артьом се уплаши. Побоя се да се довери, уплаши се от гласовете в главата си, от сънищата, от образите. Не им вярваше, не вярваше и на себе си; и се захвана със задачата да намери начин да изтреби черните само защото се страхуваше да ги пусне в себе си, да ги чуе и да ги изслуша. По-лесно се оказа да намери в района останалите неизползвани ракети ида унищожи всичките черни до един. Да изпепели с оранжев огън мястото, където се беше зародил новият разумен човек. Ботаническата градина. Същото онова място, където четиригодишният Артьом се е разхождал, хванал майка си за ръка.
Преди да разреши изстрелването на ракетите, преди да предаде координатите на Мелник, Артьом разполагаше с една секунда. И през тази секунда той все пак пусна черните; и те — не за да се спасят, а от жалост към него, защото вече знаеха, че Артьом така или иначе няма да отмени екзекуцията им — все пак му показаха на изпроводяк майка му. Усмихнатото ѝ лице. казаха му — с нейния глас — че го обичат и му прощават.
Тогава все още можеше да оправи всичко. Да спре Мелник, да изключи радиото... Но пак се уплаши.
А когато ракетите започнаха да падат... Вече нямаше кого да обича. Нямаше кого да моли за прошка. И майчиното лице изчезна завинаги. И Ботаническата градина се превърна в разтопен асфалт и черни въглени; няколко квадратни километра въглени и сажди. Артьом вече нямаше къде да се върне.
Той се спусна от Останкинската кула, прибра се вкъщи, във ВДНХ — посрещнаха го като герой, като избавител. Като светец, успял да повали чудовищния змей. А той продължаваше да се страхува: не да не полудее, а да не започнат да го смятат за луд. И на никого освен на своята Аня и на Мелник не разказа какво всъщност се беше случило там. Не каза, че той може би е унищожил последната възможност на човечеството да си върне земята. На двама души си призна и никой от тях не му повярва.
И чак след това, след една година започна да си спомня: като че ли когато двамата с Улман бяха разпъвали антената на кулата в Останкино, в неговата радиостанция нещо се беше мярнало още преди Мелник. Нещо се беше обадило... Но слушалките не бяха у Артьом; можеше и да му се е причуло.
Но ако се беше причуло, значи...
Значи край. Безвъзвратно. Окончателно. Със собствените си непохватни, хлъзгави от гъбите пръсти беше удушил единствената надежда за себе си и за всички останали. Сам. Той. Той, Артьом, беше осъдил хората от станцията и от цялото метро на доживотен затвор. Тях, децата им и децата на децата им.
Но ако имаше поне още едно място на земята, където хората са оцелели...
Поне едно...
— Поне едно.
— Николаев! Николай Николаев!
— Върви. Да вървим, аз ще дойда с теб дотам... Току-виж иакнеме прогонят.
— Всичко това истина ли е? — Омир държеше Артьом за ръката, сякаш Артьом помагаше на стареца да върви; а всъщност старецът помагаше на Артьом.
— Истина е. Разказах ти го бързо... Колкото можах. За да успея.
— Когато те измъкна оттук, ще ми разкажеш всичко по- подробно, нали? По-обстоятелствено? — Омир го погледна в очите. — За да го има всичко в книгата, да не объркам нещо.
— Разбира се. Когато ме измъкнеш. Но това е главното. Просто... Прииска ми се да ти го кажа. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти.
— И така ще го напишеш?
— Така ще го напиша.
— Добре — рече Артьом. — Правилно.
Иля Степанович стоеше нетърпеливо и оглеждаше зверочовеците; може би обмисляше как по-майсторски да ги изключи от учебника си. Зарадва се на Омир, заусмихва се, наметна на раменете му ватенка. Старецът протегна ръка на Артьом за прощаване.
— До после.
Лицето на учителя потрепна; той знаеше, че няма да има „после“, но не пожела да спори с Омир.
Артьом също знаеше и също не пожела.
— Иля Степанич! — повика той учителя, след като онзи вече беше повел стареца към живота.
Човекът неохотно се обърна през рамо. Охраната се пробуди, вдигна над Артьом бодливите бичове.
-А с жена ви какво стана, роди ли? — попита Артьом предпазливо, — С какво да ви поздравя?
Иля Степанович пребледня, изведнъж се състари.
— Роди се мъртво — произнесе беззвучно той, но Артьом въпреки това успя да го разбере по устните му.
Вратата се трясна и бичът сладко опари раменете му. Рукна кръв. Добре. Нека тече. Нека изкара всичко навън.
Когато докараха помията, Артьом яде не просто така.
Правеше помен на Дитмар.
*
* *
Добре че успя да изкара стареца.
