Добре че успя да го убеди, че и самият той може да бъде измъкнат оттук.
Добре че не си позволи сам да се убеди в това. Но поне вече не се обръщаше, когато входната врата дрънчеше. На нищо не се надяваше. Не броеше дните. Така, в безвремието, беше по-лесно.
Добре беше и че успя да разкаже на Омир най-важното за себе си и за черните. Че му стигнаха въздухът и времето. Сега вече не беше толкова страшно да остане тук, забравен.
На другите станции ставаше нещо: може би война; но това по никакъв начин не засягаше Шилерска. Тук всичко си вървеше по реда: жизненото пространство изяждаше рудата, тунелът към Кузнецки мост се хранеше със земя и хора, допълзяваше все по-близо до станцията. Артьом слабееше, но все още се стараеше да съществува. Брокерът Льоха заприлича на ходещ скелет, но все така искаше да се покаже по-инат от Артьом.
Те вече не общуваха помежду си: нямаше за какво. Имаше хора, които се опитаха да избягат, хвърлиха се с кирките срещу бодливите бичове, срещу охраната — всичките ги разстреляха и за назидание разстреляха още няколко случайно подбрани. Оттогава всички се бояха от бягството, страх ги беше да говорят за бягство, дори да мислят за него.
Единствен Артьом се държеше: след отбоя, облегнал се на нечие тяло в спалния ров, той затваряше очи и си представяше, че тавата му лежи върху коленете на момичето Саша, гола и прекрасна; и сам се галеше по косата, без да чувства тежестта на собствената си ръка. Представяше си как тя му показва града на повърхността. Без Саша просто щеше да умре.
Проспиваше отредените четири часа, ставаше и тичаше, и хвърляше, и вдигаше, и мяташе, и возеше, и разтоварваше. И вървеше, и пълзеше, и падаше. И отново ставаше. Колко дни?
Колко нощи? Неизвестно. Вече пълнеше количката само до половината: повече не можеше. Добре че и изродите се бяха стопили от гадната храна, иначе нямаше да може да ги вдига, да ги зарива.
Денем имаше още едно тайно развлечение: онази там стена, знаеше Артьом, никой не я къртеше, защото близо зад нея започваше онзи същият проход със социалните жилища. Там, зад стената, по негови сметки се намираше уютното апартаментче на Иля Степанович и Нарине. Веднъж дневно Артьом крадешком се оглеждаше, притичваше до стената и чукаше по нея: чук-чук. Охраната не чуваше, Иля Степанович не чуваше, самият Артьом не чуваше чукането; но всеки път това го караше да избухва в безшумен див смях.
А после, насред вечността, се появи избавлението, което хората вече бяха забравили как да чакат. Страшно избавление.
Отвън в техния малък свят нахлу войната.
*
* *
Вратата започна да се тряска начесто и Шилерска се напълни с охранени мъже в униформата на Железния легион. Изродите и зверочовеците спряха да ровят наоколо и застинаха, зяпайки тъпо гостите. Станаха непослушни, опитвайки се със закостенелите си мозъци да подредят мозайка от изтърваните от пришълците думи.
— Червените превзеха Кузнецки мост!
— Прехвърлиха войска от Лубянка! Ще се опитат да проникнат оттук!
— Всеки момент! Заповед за блокиране!
— Къде са подривниците? Защо се бавят подривниците?
— Тунелът към Моста е миниран! По-надалеч от станцията!
— Къде са взривовете? Къде са подривниците?
— Вече идват! Близо са! Авангардът! Техните картечари? Живо! И какво?!
— Режете! Срежете кабела! Минирайте по-надалеч от стан-
— По-надалеч! Сега!
Дотичаха потните подривници, довлякоха тежките сандъци с взрив; зверочовеците все още нищо не разбираха. Артьом наблюдаваше суетнята през обичайния издраскан и запарен найлон. Като че ли всичко това изобщо не го засягаше
— Няма да успеем! Твърде близо! Трябва да спечелим време! Време!
— Какво да направим?! Как?! Ще дойдат тук! Превъзхождащи ни сили! Ще изгубим станцията! Недопустимо!
В този момент някой се сети.
— Подкарайте изродите! В тунела!
— Какво?!
— Изродите в тунела! Да поемат удара! С кирките! Лопатите! Да задържат червените! Докато ги кълцат, ние ще успеем да минираме!
— Няма да се бият те! Погледни ги...
— Заградителен отряд, значи! Да ги погнем... Соловьов! Борман! Зъб! Подкарвайте ги! Хайде! Размърдайте се, хлебарки! По-живо!
Охраната засвистя с бичовете, с веригите, започна да дърпа прилепените към стените вцепенени копачи, да ги събира в стадо, да ги насочва към тунелния отвор. Допреди малко тук имаше непреодолима преграда — три реда бодлива тел. А сега мрежата висеше на парцали и се оказа, че зад нея има преход. Още един преход към Кузнецки мост. И оттам, от дълбините му, се задаваше нещо лошо.
Зверочовеците се влачеха в тунела безчувствени, безпомощни и поглеждаха с неразбиране към надзирателите: какво искат от тях? Всеки държеше в ръцете си инструмента, с който бе работил винаги: кой с кирка, кой с чук. Артьом тръгна с количката си, но тя пречеше на останалите, блъскаше ги под коленете, не можеше да минава през релсите и му наредиха да я захвърли. Той я заряза и продължи да крачи напред с празни ръце. На ръцете им беше неуютно, търсеха си инструмента Пръстите му вече бяха загрубели, бяха се вдървили в кръг, в който точно да влизат дръжките на количката или дръжката на лопатата.
