Хората с автоматите удряха и блъскаха онези, които се влачеха последни. След автоматчиците идваха сапьорите; мъкнеха сандъци, размотаваха кабели.
— Къде? Къде? Защо? — блееха голите, блещеха се в тъмнината, обръщаха се към фенерите и оръжията на конвоиращите.
*
* *
А от зейнала пред тях черна дупка, в която трябваше да се натикат всички, заедно с тъничките крайрелсови ручейчета изтичаха и отгласите от едно далечно „ураааааа“.
— Какво? Какво е това там?
— Къде отиваме? Освобождават ли ни?
— Казват, че ни освобождават! Там някой го каза!
— Млъкни! Млъквайте всички! Напред! Напред, твари!
— ...урааааа...
— Чу ли? Чухте ли?! С тия пълзящи гниди и сто метра няма да успеем... Те едва кретат! Това е саботаж!
— Тук! Тук! Започвай да минираш!
— Подкарвай изродите по-нататък! Давай с щиковете!
— ...ураааааааааааааааааааа...
— Няма да успеем! Тук! Тези — напред!
Сапьорите се спряха, засуетиха се, отвориха си сандъците, започнаха да вадят брикети, да ги закрепят към тунелните стени, да ги затькват в кухините на тюбингите.
Блъснаха Артьом с оръжие в гърба, той запреплига по-бързо крака и нервните подривници изостанаха назад. Бичовете разсичаха въздуха, фенери с милиони ватове осветяваха бродещите в тъмнината, рисувайки по влажните траверси издължи сенки; лаеше някакъв високоговорител:
— Ей, вие! Всички вие! Предстоят ви велики дела! Вие трябва да спасите Райха! Приближават ни пълчища изроди! Червени човекоядци, които няма да се спрат пред нищо! Днес вие можете да си заслужите опрощаване! Да заплатите с кръв за правото да се наричате хора! Те ще унищожат Райха, а след него и цялото метро! Сега няма кой друг да ги спре освен вас! Те искаха да ни ударят в гръб, но не знаеха, че вие прикривате гърба ни! Те са по-добре въоръжени, но и вие имате оръжия! Няма какво да губите, затова няма от какво да се страхувате!
— Аз... Къде? Няма да отида! Няма! Не умея да се бия!
Разнесе се гръм. Ехото от изстрела погълна ехото от вика. И веднага, без да чакат всички от стадото да осъзнаят какво се е случило, автоматите загърмяха по гърбовете на изоставащите. Някой изпусна последния си дъх. Закрещя някой недоубит. Някаква жена нададе вой. Съседът на Артьом се огледа — нещо изсвистя — той избълбука с гърло и се преметна през глава на пода.
— Напред, нищожества!!! Не смейте!!! Не смейте да спирате!!!
— Убиват! Не спирайте! Стрелят! Бягайте!
Артьом блъсна нечий превит гръб, промъкна се между изостаналите, подаде ръка и издърпа изпод краката им паднало момче, забрави веднага за него и като не спираше да се обръща към преследвачите, започна да си проправя път към средата, към по-безопасно място.
— Напред! Напред!
Загиващите, падащи по лице върху релсите заблъскаха като плочки домино гърбовете на следващите — едни се спънаха, други се юрнаха вкупом напред, към неясното и страховито УРРРААААААА, което бучеше и се вихреше, и се носеше към тях през тунела като избила подземна река.
— Ние не сме овце! — изведнъж закрещя някой отпред, някой от изродите. — Няма да се дадем просто така!
— Да вървим!!! Няма да се дадем!!!
— Смърт за тях!!!
— Бой по тях! — закрещя още някой в тълпата. — Напред! Напреееед!
И бавно — като маховото колело на парен локомотив, като пробуждащ се болник — се задвижи цялата тази дълга тълпа от голтаци: обраслите и пребити зверочовеци с кирки и чукове започнаха да ускоряват ход, да търсят в себе си сили, за да вдигнат инструментите над главите си, така че да убият някого, преди да загинат самите те.
— Смърт за тях! Няма да се предадем! Напред!
— НАПРЕЕЕЕЕД!
След минута всички тичаха с ревове, с крясъци, с плач; и пастирите с автоматите също трябваше да тичат в крак с развълнуваното стадо, но ги мързеше и ги беше гнус. Светлините от фенерите в гърбовете избледняха; преследвачите изостанаха, защото не искаха да се смесват с пушечното месо. Тунелът стана сумрачен и мочурлив, сенките на тичащите се разтваряха в настъпващия мрак.
Ръцете на Артьом все още бяха празни, но той вече не можеше да се спре: ако някой понечеше да спре в средата на тази лавина, веднага щяха да го съборят и да го стъпчат. Изравни се с Льоха: онзи гледаше диво, безумно, не разпозна Артьом. После го изпревари.
— УРААААААА!
Червените се появиха внезапно.
Разкъсаха мъгливата пелена и веднага се озоваха лице в лице, муцуна в муцуна със зверочовеците. Едва се появиха от тунела и веднага се сблъскаха с онези насреща, врязаха чела в челата им.
— АААААААААААА!
И те нямаха фенери както стадото от Шилерска; вървяха напосоки в тъмното. Първите в стадото едва успяха да вдигнат кирките...
И веднага:
УУААААААХХХХ!
Какъв рев се надигна отзад!
Как се разтърси цялата земя!
Колко смело последните редици бягащи се хвърлиха в горещия полъх на взрива, как забуча тунелът като йерихонска тръба, как изгаснаха в миг всички фенери и замлъкнаха всички автомати, и наоколо вече нямаше нищо, само черно, черно, непрогледно черно, сякаш целият свят беше изчезнал; изригна пълна абсолютна, безнадеждна тъмнина и погълна всичко.
