Артьом ослепя и оглуша, и тичащите след него оглушаха, и тичащите отпред. Който паднеше, съборен и контузен, веднага започваше да се изправя на крака и да шари с ръце в тъмното за кирката си, за чука си...
Защото не с ушите си, а с кожата, с подкожието си чуваха как смъртта вършее, размахва сърпа си, млати на сляпо, опипом хората. И се налагаше да стават, да се предпазват от нея с кирката, а още по-добре — да замахват и да ѝ разбиват празния череп, да забиват острие в сухите ѝ очни кухини, да го измъкват, да замахват отново от рамото и пак да удрят.
Вече никой не ги гонеше напред, всички сами тичаха, защото смъртта ги зовеше, защото по-страшно беше да се скриеш и да чакаш, докато сама не те намери, защото ти се иска да удариш пръв, преди да са ударили теб.
Не се чу нито един изстрел: те, червените, също нямаха пистолети и автомати, хвърлиха се в ръкопашния бой с каквото им беше попаднало под ръка, в пълната тъмнина не можеше да се разбере с какво.
Артьом разпери ръце, докопа някаква дръжка, издърпа чуждата кирка и също се втурна напред, опиянен от страх и хъс — след голите хора, за да си навре главата между воденичните камъни, така че да бъде в тази касапница не сляпо добиче, а поне сляп касапин, след като нямаше друга възможност.
Там — вече близко — се колеха, сечаха, разбиваха си главите; ожесточено, нечовешки, без да знаят кого убиват и защо, и вече не крещяха нито „Смърт!“, нито „Ура!“, защото бяха забравили руския език, бяха забравили и всички други езици, а само охкаха и пъшкаха или просто ревяха, крещяха несвързано, безсмислено.
Чуваше се свистене, бучене, разсичане на въздуха.
Звънтяха кирки, пропуснали месото и ударили бетона. Жвакаха, забивайки се напосоки.
В лицето на Артьом полъхна ръждив въздух: на една педя от него профуча остро желязо; той се отдръпна, удари в отговор — свой ли, чужд ли — а тук имаше ли свои? Кръвта миришеше на ръжда, а хората — на лайна.
Зверочовеците и човекозверовете от двете страни бързаха един към друг с всичките си, с последните си сили бързаха да се избият, за да свърши най-после всичко и да престанат да се страхуват.
Артьом замахна веднъж, втори, трети път — и няколко пъти улучи някого. Разнесе се жвакане, плисна нещо топло; кирката се заклещи, повлече го надолу и го спаси — над него профуча нещо тежко, за малко да му разбие главата.
После нещо избухна някъде в коленете му, отхвърли го върху релсите; не биваше повече да стои прав и той запълзя, искаше да се скрие в мекото, но мекото риташе, докато можеше, отблъскваше го, зъбеше се безсловесно, цапаше го с нещо лепкаво, нещо горещо.
Измина безкрайно много време, а наоколо не се развиде- ляваше; и хората все се мелеха един-друг, преминаваха в плач, в стонове, замахваха наслуки, пропускаха, удряха с камбанен звън релсите. Артьом чуваше звъна, кръстеше се тихо и не издаваше нито звук. Облегна главата си върху някакъв мъртвец, престори се, че Сашенка е положила главата му върху коленете си. Придърпа върху себе си друго тяло, скри се в него.
Доста време мина, преди всичко да се успокои.
Спряха да убиват едва когато вече никой не можеше да стои на краката си.
Тогава се размърдаха недоумрелите, започнаха наново да се учат да разговарят. Придържайки осакатеното си коляно, Артьом се откъсна от Сашините колене и седна. Зашепна:
— Край... Край. Повече не искам. Повече никого няма да убивам. Ти кой си? — той зашари с ръце около себе си. — Кой е тук? От Шилерска ли си?
— Аз съм от Шилерска — обадиха се отнякъде.
— Ние сме от Лубянка — отвърнаха по-отблизо.
— От Лубянка?
— Вие фашистите ли сте? Железният легион? Човекоядците?
— Ние сме от Шилерска — каза Артьом. — Ние сме изроди, затворници. Подкараха ни напред. Заградителен отряд.
— Ние сме от Лубянка — повториха оттатък. — Затворници сме. Политически. Хвърлиха ни напред... На Пушкинска. Като пушечно месо ни хвърлиха... Пред истинските войски... Пред амбразурите... За да поемем... Върху нас...
— За да поемем върху нас... Като пушечно месо... — повтори Артьом. — За да поемем върху нас! Ние сме изроди...
— Тук са всичките от Лубянка, всичките от килиите, все арестанти — продължаваха да му говорят. — Зад нас е заградителният отряд... Чекистите стреляха в гърбовете ни... За да...
— В нас... В нас стреляха... Охраната...
— Нетръгна след нас... Заградителният отряд остана назад...
— Взривиха тунела отзад. Там няма накъде... Ние няма накъде... Те не тръгнаха след нас. Зарязаха ни...
— А вие защо... Вие защо нас?
— Вие защо нас?! Защо? А?!
Някой повлече с усилие строщените си крака към гласа на Артьом. Той го чу — но повече не можеше да бие. На човека му беше трудно да се приближи и Артьом също се насочи към него. Протегна се, улови ръцете на другия човек и го привлече към себе си.
— Вие защо нас, господи?
— Прости... прости... Господи, прости.
