И те се притиснаха един към друг. Артьом го прегърна — като че ли беше възрастен човек; допряха челата си; мъжът се тресеше от ридания и Артьом също се сгърчи като от спазъм — разтресе се, потекоха му сълзи. След като се наплака, мъжът въздъхна и умря. И тогава Артьом също го пусна.
Полежа.
В главата му изщрака някаква пружинка, спомни си нещо.
— От Лубянка... Кой още е от Лубянка?
Тук-там оживяваха тела, опитваха се да мърдат счупените си ръце, да мислят с хлътналите си чела, пъшкаха, бълнуваха.
— Наташенка... Сложи чайничето, любов моя... Тортичка донесох.
— Като се върна от Турция, веднага ще се чуем!
— Аз строих Москва-сити! Строих!
— Защо е толкова тъмно? Страхувам се от тъмното! Светни лампата! Серьожка!
— Господи, бабче, ти защо си тук? Защо си дошла?
— Ще разширяваме жизненото пространство! За да има място за всички!
— Вода ми дай... Дай вода...
— Альонка! Альонка, немирнице!
— Аз съм от Лубянка. Аз.
На едно коляно и два лакътя Артьом запълзя натам, откь- дето си бяха признали.
— Кой? Кой? Говори, не се бой! Ти? Къде си?
— Ти кой си? — жена някаква.
— Зуев. Зуев беше ли тук с вас?
— Какъв Зуев? Нямаше никакъв...
— Зуев! — закрещя Артьом. — Игор Зуев! Зуев, жив ли си?!
Зуев!
Изправи се на един крак, опря се на стената, заскача напред на сляпо, като се прид ържаше за тюбинга.
— Зуев! Игор Зуев! Кой е Игор Зуев от Охотний? От Проспект Маркс — кой?!
— Стига, де! Стига крещя! Ей сега ще дойдат онези! Онези!
— Искаш ли довечера на кино? А? Толкова хубаво време, жалко ще е да си седим у дома.
Игор не отговаряше.
Може би лежеше тук, близо до него, но с половин глава му беше трудно да отговори. А може би се беше стаил, хитрецът, и мълчеше, защото не искаше да го намерят.
— Игор! Зуев! Кой е лежал със Зуев? Който за оцелелите в другите градове... В Полярни зори... Които сами са пристигнали в Москва... Кой е седял с него?! Зуев!
— Какво?
— Легенди разказва! Че в някакъв друг град са оцелели хора! Че са пристигнали в Москва!
— Да знаете, момчета, на Шилерска колко лайна отиват зян.
— Няма го тук, него. Ех-кхххх. Няма го тук Зуев.
— Какво? Ти къде си? Кой го каза?!
— Няма го Зуев. На Ханза го предадоха.
— Почакай, почакай. Повтори. Къде си? Къде си, гад?! Кажи, де, не се крий!
— Защо го търсиш? Приятел ли ти е?
— Трябва да разбера! Трябва да разбера какво е говорил! Какви хора? Откъде са пристигнали? Откъде?! Защо на Ханза?
— Хора, ехххкх. Не от Полярни зори. Полярни зори, бля. Провокаторите разказват лъжи за Полярни зори. Провокаторите. Слухове... Пускат... Нашите... се върнаха... От Рокосовски. Кхххъ. Нашите, ударниците... Кх-кх. Които на строежа на века.., В Балашиха... Оттам се върнаха. От Балашиха.
— Почакай. Къде си, де?!
Подскачаше, ръката му хлътна в стената — дупка ли, какво?! Падна, надигна се; седна, започна да се влачи по пода към писа, към мъчителната кашлица.
— Красив град е Казан. Джамията им е забележителна.
— Бих забогатял от тези лайна, ако сключа договор.
— Аз съм от Казан! А баба ми е от село. По дядо сме Хай- рулини. Баба дори не може да говори по руски.
— Къде си? Ти, който говореше за новодошлите, ти? Какво, Балашиха е оцеляла? А в Полярни зори как е? Загинали ли са?! Не разбирам!
— А в чайчето млекце може ли?
— Кой знае какво е оцеляло там. За Полярни зори разказват провокаторите. Кх-кх. Красива история. Идиотите се връзват Кх-кх-кх. В Балашиха... Аванпост. На повърхността. Там... Радио... Радиоцентър... И с другите градове... В случай че... Зуев каза...
— Какво?! Какво каза Зуев?
— Кой ще прибере днес Танюша от детската градина, аз или ти?
— Махай се, сатана, не ме докосвай. Върви си, махай се, моля ти се. Аз не съм твой. Мен на небенцето ме чакат.
— Аванпост? На повърхността? Кой строи, не разбирам! Що за радио?!
— Кххх... кххх...
— Къде си? Говори! Защо радио?!
— И въобще фашистите са гадове. Мъчат човек за нищо. И лайната ги нямат за нищо.
— Червените... Червената линия строи... Кххх... На повърхността... В Балашиха... Специален обект... Станция... И аванпост... За да... Вместо... Метрото... Радио... Станцията... Да откарат хората...
— В Балашиха има станция?! Що за станция?
— Там хора... От Рокосовски... А тези... се върнаха... Сами. Кххх. Хххх. Хххх.
— Там ловят сигнали? Оттук може ли да се хване?! А?! А?!
— Иииих... ииих... иих.
И човекът се изгуби, сякаш не го е имало. Излезе от тъмнината — и в тъмнината си отиде. Артьом разтърсваше живите, умоляваше мъртъвците, но без никаква полза.
— В Балашиха! — говореше си той, за да не забрави и за да не реши, че си е представил целия разговор. — В Балашиха. В Балашиха. В Балашиха, в Балашиха!
Сега вече в никакъв случай не биваше да умира. Сега Ар- беше длъжен да изпълзи изпод тези хора, да се измъкне от бетонната утроба, да се роди отново, да закърпи всичките си дупки и да върви, да пълзи към тази шибана обетована Балашиха независимо кой или какво има там.
Той се изправи отново, хвана се за тюбинга като за ръката на майка си. Шилерска беше отрязана. На Кузнецки мост бяха червените. Все още не идваха насам, сигурно бяха чули, че тунелът е срутен; но и при тях не можеше.
