Спомни си за хлътването в стената. Може пък да е някакъв проход между линиите? Заподскача натам, напипа го... Вмъкна се вътре... Разбягаха се плъхове... Да беше и той плъх. Плъховете и с извадени очи няма да се изгубят.
Подухна. Приглади назад попорасналата му коса.
Както го бяха гладили Сашините пръсти.
Той вдигна очи нагоре.
Подухна още веднъж — нежно и игриво, както подухва майка в лицето на детето си.
Вкопчи се с пръсти в празнотата, счупи си ноктите в бетона... И напипа желязо.
Скоба. Още една. Кладенчова стълба. Нагоре имаше вентилационна шахта. Оттам духаше. От повърхността.
-Еееей! — закрещя той. — Ееее! Ехей! Вие! Вие там! Насам! Тук има изход! Изход нагоре! Тук има шахта! Можем да излезем на повърхността! Чувате ли! Вие, изродите! Оттук може нагоре!!
— Нагоре! Ти какво, чалнал ли си се? — замърмориха невидимите зверочовеци.
— Нагоре! — извика им Артьом. — След мен! След мен, изроди!
Те се страхуваха, не му вярваха. Не знаеха, че там има и вятър, и дъжд, и че от първия път там не се умира. Трябваше да им даде пример.
Той обхвана ръждивата скоба с вдървените си пръсти: металът пасна идеално в кръга. Подскочи, притегли разбития си крак. Захвана се, издърпа се нагоре. Още. Още. Още.
Виеше му се свят.
Подхлъзваше се, свличаше се надолу, но веднага отново се вкопчваше в някоя скоба. Не чувстваше разбития си крак шибания от бичовете гръб, раздраните ръце. Катереше се. Подрипваше. Пълзеше.
Погледна надолу — някой го беше последвал.
Ненапразно, значи.
Спря се за секунда и продължи. Ако сега не се измъкнеш, значи, че никога няма да се измъкнеш.
Незнайно след колко време се изтърси в мъничка стаичка, в преградена с решетки кабина. Вратата — залостена с резе отвътре, резето — ръждясало. Ръцете му бяха съвсем изподрани, превърнали се бяха в кървава каша, ръждата се смесваше с ръжда; но успя да го надвие. Отвори вратата, изпълзя навън на четири крака и се просна по гръб. В света беше ранно утро; издигаше се медно слънце.
Той просто лежеше на земята. На земята, не под нея. И не, не му се виеше свят — а целият шибан глобус, задвижен от Артьом, се въртеше като пумпал.
До него някой падна, легна. Само един, други не се бяха изкатерили.
— Кой си ти? — попита го Артьом, усмихвайки се блажено, със затворени клепачи, на розовото утринно небе, без дори да се обръща към единствения си последовател. — Кой, мамка му, си ти, човече?
— Льохха, кой — отвърнаха му. — Брокерът. Ссс... Сс кх- оженото п-палто.
— Преди си бил брокер — каза Артьом, щастлив, че е успял Да доживее дотук. — А сега ще бъдеш първоапостол.
И в този момент го изключиха.
ЧУЖДИТЕ
— А аз си мислех Полярни зори, мислех си — хиляди километри, а ни било под носа, в Балашиха! Можеш ли да си представиш, Женя? Тук, в Балашиха, съвсем близо. Смятай, че е в Москва! Тук строят! Аванпост! Значи, земята е чиста... Щом строят! Ама кажи ми сега не са ли гадове? Червените? Тайно от всички! Никой не знае. Строят база на повърхността. Ние — да си седим в метрото, да, Жен, а те ще дишат въздух!
— Гадове, Тьомич, гадове. Ти по-спокойно седи.
— И чу ли най-важното? Радио! Той казва, онзи, че строят наблизо радиоцентър. А защо? Ясна е работата! Защото те-те! — все пак са успели да се свържат. С някого. Може би с Урал? А? Може би с базите в Урал! А, Женя? Ако ие със Зорите.
— Колко си тежък, дявол да те вземе.
— А може и със Зорите? Кой ги знае? А?
— Поне не ритай с крака! Сега ще те сваля, сам ще си пълзиш!
— Мисля да отида, Жен. Ще отида. Та нали никой нищо... Нита една гад няма да си признае. Трябва сам в тази Балашиха. Да търся аванпоста. Без това няма да се разбере каква каша е забъркана! Ще дойдеш ли с мен, Жен?
— Знаеш ли какво? Честно? Омръзна ми вече. Първо на Цветна да те нося, при твоята Сашенка. Сега пък, когато едвам успяхме да се довлечем до Трубна — в Балашиха! Не си ли много нагъл? Не си ведро с лайна, че да те разнасям наоколо! Поне шейсет кила тежиш! Аз, между другото, също като теб прекарах доста време в техния ад! И размахвах кирката, докато ти обикаляше наоколо с твоята педерастка количка! Никаква съвест ли нямаш? Край, слизай.
— Почакай, Жен... Къде ти мен?
— Къде! Къде! При твоята Сашеика. Полежи тука. Ще отида да почукам. Ако не отворят... По-добре да излязат.
— Жен. Да не мислиш, че нищо не разбирам? Ти си мъртвец Знам го. Как успя да ме донесеш дотук?
— Ти си мъртвецът!
*
* *
— Още сега ви предупреждавам. Онзи мъртвец го изпратихте на оня свят, но за Тьомич се погрижете!
— Какво му е на раменете? А на крака?
— Травма. Производствена. Накратко — намажете го там с нещо.
— И с какво? Я се огледай.
— При нас, на станцията, мажат всичко с лайна, но при вас, надявам се, има нещо по-силно. Какво, нима напразно го влачих по повърхността?
— Я не се репчи, че сега ще те пратя обратно.
— Аз, между другото, също съм пациент! Вижте ми гърба, лелче! И мен не ме е изподрала някоя жена.
— По-добре щеше да е жена. А тоя изглежда така, сякаш го е прегазил вагон. Дайте малко светлина... Не е моят профил. Аз всъщност съм венеролог. При мен чака опашка.
