— Лелче, знам каква сте. Просто го закърпете някак. И после ми опипайте топките, че нещо ме притесняват. Толкова неприятно нещо ми казаха!
— Той защо е в безсъзнание? Не е заради коляното! И тази червенина. Да не е изгорял от слънцето?
— Аз изгорях. В съзнание съм. Трябва да поспя. Къде е Саша?
— Кой е тоя Саша? О, а тук...
*
* *
— Ей! Тази ли е?
-А?
— Тази мацка?
— Почакай... Не се отпускай... Стой...
— Тази ли е? Твоята Саша?
— Как ме намери?
— Тя те е намерила? Ха! Та аз целия тоя шибан бардак изправих на нокти! Аз! Неблагодарна гад си все пак, а?
— Помня го. Помня. Ти... Какво правиш тук?
— И аз... Аз, след като си спомних за теб... Вече не мога да те изхвърля от главата си.
— Ти си Артьом, нали? Сталкер от ВДНХ. Нали? Какво му има?
— Какво му има, какво му има... Ето какво му има.
— Не бива да остава тук.
— Защо да не бива? А? Не искам другаде. За тук вървях.
— Аха, вървял си. Вървял бил, аха.
— Не бива, защото... Защото аз работя. Това е работно помещение.
— Ами сега поработи с него. Какво, напразно съм си превивал гърба?
— А ти... Ти какво помниш, Артьом? От онази нощ?
— Теб. Помня, че ти лежах на коленете. И ми беше... Беше ми толкова... Може ли пак да положа глава... Много ми е нужно.
— Той не бива да е тук. Трябва да го отнесеш.
— Моля те. Иначе откъде да намеря сили, че да си ида? Само пет минутки.
— Пет минутки. Добре.
— И ме погали по косата, моля те. Ето така. Да. Още. Господи, колко е хубаво.
— Хайде, аз ще платя един час за него! И без това ми е Длъжник... Че заради пет минути стрували ли си да го влача дотук!
— Какво? Артьом... Виждаш ли? Погледни...
— Ами да. Общо взето това имах предвид.
— А? Какво? Не спирай, моля те.
— Косата ти пада, Артьом. Окапва ти косата.
— Моята? Наистина? Смешно... Смешно е някак...
*
* *
— Нали каза, че само пет минути...
— Мълчи. Ето, глътни това. Пийни. Гълтай. Давай, гълтай, трябва. Това е йод.
— Все ми е едно какво е. Добре е, че петте минути не са свършили. Късно е вече да пия йод. Благодаря.
— Ти говореше... Насън. За Омир. Не ти се разбираше много. Познаваш ли Омир?
— Да. Да. Омир. Добро старче. Търси те. Мисли си, че си се удавила. Нали ти си се удавила? На Тулска?
— Аз.
— Но нали всъщност не си се удавила? Много ми се иска да не си!
— Не се е удавила, бе! Ето я, седи тук. Не е толкова румена като теб, разбира се...
— Аз знаеш ли какво? Спомних си твоя разказ. За града на повърхността. Един такъв глупав разказ. Та аз всеки ден излизах горе. И изведнъж... За самолети с крила като на водни кончета. За коли вагончета. И дъжд. Озовах се под дъжда там. Без гума.
— Ето, от това сигурно си се разболял! И мен ме помъкна нагоре без противохимична! Да вървим, та да вървим! И това ми било сталкер! Да си бях стоял в тунела с ония веселяци... И така всичко не е блястящо...
— Можеш ли да излезеш? Как се казваш?
— Аха! Като трябва да плащаш за един час, това е супер, а после — ида се разходи, а?
— Льох... Иди се разходи, а?
— Ама че сте гадове! Макар че теб си те бива. Добре, гушнете се тука. Стига щепсела ти там да не е изгорял.
— Какво си спомняш, Артьом? Какво още?
— Не знам. Помня, че някакъв човек ме вдигна от земята в коридора. Отведе ме... Не тук?
— Не тук.
— И извика теб. А после... Не знам. Помня, че ти лежах на коленете. Както сега. И още... Можеш... Можеш ли, моля те, да си повдигнеш малко блузката тук? Тук, да. На корема. Може ли? Ето... Почакай... Откъде е това? От цигари, нали?
— Не е важно.
— И аз имам същите... Ето тук, на ръката... Погледни... Появиха се. Какво е това?
— Не знам, Артьом. Може ли да си смъкна блузата? Хладничко е. А къде е сега той? Омир?
— Той е... в Райха. Пише книга. Учебник по история. Има и още една книга. За теб.
— За мен? Той... дописа ли я?
— Да. Завършва като че ли така: „Омир така и не намери тялото на Саша на Тулска“.
— Измъкнах се през вентилационната шахта.
— И аз. Също. Не е ли забавно?
— А за Хънтър там какво пише?
— За кого? Чакай малко... За кого?!
— Лежи... лежи... Болен си! Не бива!
— Ей! Излизай! Къде си? Сома ме праща!
— Това е, дойдоха при мен. Остани тук. После.
*
* *
— Ей, ти какво? Недей да ми трепериш. Хайде. Ето тук. На Колене.
— Първо парите.
— Парите, ей! Може пък първо да искам да пробващ! Да се уверя качествено ли е, или не! Хайде!
— Ай!
— По-широко! Дай по-широко! А така. Такаааа... Такаааа..
— Сега. Секундичка. Така е неудобно.
— На теб не трябва да ти е удобно, зайче. Не на теб, кучко. Не на теб, курво. Не на теб, не на теб, не на теб.
*
* *
— Какво си ме зяпнал?
— Нищо.
— Ами това е. Ти какво, не знаеше ли каква съм? Къде си попаднал? И изобщо часът ти вече изтече.
— Аз... Ти нямаш нищо общо. Извинявай. Да си ходя ли?
— И къде ще отидеш... Такъв. Лежи сега... И все така ли ще мълчиш?
— За Хънтър. Омир там за Хънгьр, в тази неговата книга?
— Мислех си, че ти ще ми кажеш. Познаваш ли го?
— Хънтър? „Познаваш“? Та той нима... Нима е жив? Видяла ли си го?!
— Видях го. Всъщност за него трябваше да е книгата, не за мен. Омир с него пътуваше. Двамата бяха заедно. А после вече ние всичките.
— Кога? През коя година?
