— Миналата. Всичко, което Омир пишеше, беше неговата история — аз просто му попаднах под ръка. Той все търсеше героя. От митовете. Той е такъв смешен, Омир. Надничах над рамото му, когато пишеше в тетрадката. Той изобразяваше Хънгьр един такъв... Загадъчен... Като че ли в него се крие чудовище.
И сякаш то се опитва да се измъкне навън. Омир... Той искаш да е поет.
— Той иска да е Омир. А пък аз...
— Какво?
— Аз нали съм от ВДНХ... Всичко това вече ти го разказах, нали? Почти целия си живот прекарах там. Вторият ми баща не ме пускаше никъде. А после се появи Хънтър. В броня. С картечница. Един такъв черен шлифер, кожен. Главата обръсната до голо. Спореха двамата със Сухия... с втория ми баща. Хънтър казваше, че няма заплаха, с която ние, хората, да не се справим. Че трябва да се борим до последно. Като жабата, която паднала в буркан с мляко и започнала да пляска с крачета, докато не му избила каймака и не изпълзяла по него. Сякаш ми е пред очите. А вторият ми баща... Мозъкът му се беше размекнал. Беше готов да се предаде.
— На кого?
— На черните. Няма значение. На когото и да е. Важното е, че видях Хънтър... И край. Разбрах: ето какъв трябва да бъда. Той не беше герой на Омир... Хех. Беше моят герой. И той ме изпрати... Даде ми една задача. Самият той се качи на повърхността, за да унищожи черните. А на мен ми каза: ако не се върна, добери се до Полиса. Вземи този патрон... Намери Мелник. Разбираш ли? Всичко това е заради него. Това, в което се превърнах. Заради него. Благодарение на него.
— Аз също се влюбих в него. И ето че ние двамата се срещнахме. Двамата глупаци.
— Сашенка! Къде си, по дяволите?
— Извинявай. Поспи сега, става ли?
*
* *
— Отдавна не си идвал.
— А пък аз, ако щеш вярвай, освен с тебе — с никоя друга! Чаках срещата ни!
— Изморен ли си? Легни, сама ще свърша всичко.
— Ами ти? Някак си не е човешко така. Искам и ти, същото.
— Няма нужда. И така ми е добре. Наистина. С теб винаги ми е добре. Ти си внимателен, нежен.
— А ти... С теб знаеш ли как ми е? Не като с жената.
— Стига приказки. Край. Не е нужно да плащаш допълнително. Ето. Сваляй, хайде.
— Ах. Ах, ти... Какво пък... Ах. Аз теб... Ти моя...
*
* *
— Спиш ли?
— Поспи тук.
— Почакай, ще се изплакна. Че цялата мириша... Мириша на тях. Ще почакаш ли?
— Ще почакам.
*
* *
— Общо взето мислех, че е загинал. През цялото време така си мислех. А ти казваш, че е жив.
— Беше жив. Сега не знам. Не тръгнах да го търся. Когато излязох от Тулска... Където и да е, само не назад. Само не там, където може да го срещна.
— Защо?
— Омир не е ли написал какво се случи с Тулска? Защо беше залята? Не е?
— Не съм чел. Той просто каза: беше залята.
— Ами да. Той, Омир, през цялото време го оправдаваше. Чудовището се събудило... А аз в тетрадката му се опитвах да укротя това чудовище. Кой ще повярва в такова нещо?
— А всъщност как беше?
— Той се пропи. Хънтър. Непрекъснато пиеше. Всеки ден — до безумие, до безсъзнание. Клатушкаше се, не можеше да върви в права линия. Страшно беше да стоиш до него. Просто страшно. Та той е убиец. Пистолетът му винаги беше с него... Със заглушител. Ако нещо — веднага се хваща за него. В дясната ръка — пистолет, в лявата — манерка. Постоянно. И през цялото време се наливаше. Едва връзваше думите. Молех го да престане. Но той не можеше. Та така. Поздрави на Омир.
— Той... докосвал ли те е?
— Не. Нито веднъж. Като че съм от огън просто. Може би не е искал да развали момичето. А може би това изобщо не му е било нужно, жените. А пък аз, когато срещах погледа му... Коленете ми омекваха. Понякога си представях... Как той... Е, прегръща ме и така нататък. Каквото там можех да си представя тогава.
-А с Тулска какво се случи?
— Той я потопи. Постави мини близо до подземната река и я потопи. Заедно с всички болни и здрави. За да предотврати епидемия в метрото. А за да не избяга никой оттам, постави огнехвъргачки. Аз бях на Тулска. Крещях му, че има начин да се излекуват хората. Той ме чуваше. Виждаше ме. И въпреки това взриви всичко. Само трима се измъкнахме от станцията. Останалите се удавиха.
— Защо?Защо го направи?
— Каза, че е длъжен да спаси метрото. Ето така, да го спаси. Но според мен просто го сърбяха ръцете. Разбираш ли? Само пиенето не му стигаше.
— При Омир не беше така.
— А как?
— Ти там като че ли се молиш за чудо. И после, след пробива... Ти си мислиш, че е завалял дъжд. Нещо такова.
— За чудо!
*
* *
— На мен... Лошо ми е. Повръща ми се. Помогни ми...До клозета.
— Можеш направо тук. Вече съм свикнала с всичко. Да ти дам ли легена?
— Не искам тук. Не искам пред теб.
*
* *
— Давай! Давай! Още! Още! Моля те, още! Хайде. Хайде!
— Сладка си. Толкова си сладка. Боже, колко си сладка.
— Не спирай. Още. Още искам.
— Аз повече... Аз повече... Аз...
— Не. Не-не.
— Свърших. Свърших. Боже. Боже. Обичам те.
— Стига си дрънкал глупости.
— Не, наистина. Ще те взема оттук. Ще спестя пари и ще те взема. Не искам да стоиш тук. Не ти е мястото тук. Ще те отведа.
— Добре, нави ме.
— Ах, с-сладка моя! Колко искаш?
— Колкото миналия път.
— А отстъпница? Направи ми отстъпница. Като на редовен клиент?
*
* *
