— Защо го правиш?
— Кое?
— Защо се занимаваш с това? Не ти чета морал, просто...
— Започва се, нали?
— Не, наистина. Омир казваше, че... Че не си такава.
— Не съм каква? Ти не разбираш, нали? Има ли значение какво е казал Омир? Той живее в своя вълшебен свят. А аз в моя, истинския. И в моя истински свят е по-добре да се занимавам с това, отколкото да прострелвам хората в главите. А и какво друго да правя? Да си мечтая за това, че един ден всички ще се върнем на повърхността и как това ще е прекрасно и чудесно? Но това ще бъде по-нататък, а парите ми трябват сега.
— Само заради парите? А ако имаше пари?
— Ти имаш ли?
— Не.
— Тогава за какво говорим?
— Как попадна тук?
— Един добър човек ме доведе. Прибра ме и ме уреди. Вече си нямам никой. Няма къде да живея. Ти имаш ли дом?
— Имам.
— А жена?
— Имам. Имах. Имам.
— Добре тогава. И какво търсиш тук?
— Не искам там. Тук ми е по-спокойно.
— Скоро ще се наложи да си вървиш. Ще полежиш още малко — и напред. И после, някога, ще се върнеш.
— Защо?
— Господарят ми ще дойде. Не бива да те вижда.
— Какъв господар? Сутеньорът ти?
— Лежи. Успокой се. Ето ти бульон, пийни си. Пий.
— Тая гадост няма да я... Гади ми се. Какъв господар?!
— Няма значение.
— Ти какво, да не си някаква вещ? Какъв господар?!
— Глупак!
— Удоволствие ли получаваш от това, какво? От всичките тези мръсни мъже?
— Удоволствие... Между другото, няма да е зле и ти да се измиеш. Ставай, ще те заведа.
*
* *
— Ще намериш ли Льоха? Брокера? Който ме доведе тук. Кажи му да ме вземе. Трябва да пренощувам някъде.
— Можеш... Днес можеш да останеш. Господарят няма да дойде. Заради тази война... Вече не идва всеки ден, Искаш ли?
— Къде? Направо тук? Или на онова легло, където те...
— Тук. Ще хапнеш ли с мен? Гъби.
— Благодаря. Не знам как... После ще ти платя.
— Дай да видим коляното. Дадоха ми едно мазило. Лежи спокойно.
— Студено. И щипе. Ох.
— А когато ти деряха гърба, не щипеше ли?
— Там... Нямаше на кого да се оплача. А тук — на теб.
— Да.
— Какво да?
— Нали питаше? Защо аз? Защо съм курва. Как съм станала такава.
— Не питам.
— Ами питай ме. Не ме е срам. Да не мислиш, че си единственият? Знаеш ли колко много такива има тук? Подивели. Самотни. Които няма на кого да се оплачат. Всичките ги тегли към мен. Към мен като магнит. Разбираш ли? В мен. И ако нега приема... Ако не им дам... Да излеят всичко това... Мръсотията, ужаса си... Злобата. Нежността. Тогава съвсем ще озвереят. Вие, мъжете, така сте устроени. Те идват при мен такива — на- право ги тресе от живота. А аз ги успокоявам. Давам им покой. Разбираш ли? Покой. Утешавам ги. Помушкат, помушкат... Повикат... Позлобеят... Поплачат... Утихнат. Вдигнат си ципа. И могат още малко да поживеят без война.
— Ти така говориш... Така момиче не може да говори. Та ти си момиче. Крехко. Изящно. Ето тези твои ръце... Ръчички...
— В бардака една година се равнява на десет.
— Значи, ние с теб сме връстници?
— О, стига!
— Трябва да пийна. Помага при облъчване. Имаш ли нещо?
— И на мен ми се иска.
*
* *
— Отмести се.
— А ти не мислеше ли да лягаш там? Оттатък?
— Хайде, мърдай.
— Имай предвид, че не мога просто така да лежа с теб. Виждала ли си се в огледало? Много си красива.
— Замълчи.
— Не мога да мълча.
— Къде се слагаш, боецо? Ти да се беше видял в огледалото. Сега не би трябвало да ти е до това. Скоро няма да ти остане коса. Ще приличаш на своя Хънтър, както си мечтал,
— А тогава ще се влюбиш ли в мен? Искам да се влюбиш в мен.
— Защо?
— Тогава ще ми е по-лесно да живея и да умра.
— Помълчи. Обърни се. Обърни се към мен.
— Ти... Не, почакай. Не искам така.
— Какво?
— Не искам ти с мен от жалост. От състрадание. Както с всички останали. Не бива да спиш с мен, защото ми капе косата. Ясно ли е?
— Добре, няма. Ама и видът ти е един. Утре ще те избръснем. Лека нощ.
— Почакай. А може би ще се намерят други причини?
— Какви?
— Ами... Защото първият път, тогава още, на теб ти е било хубаво с мен. Защото съм красив там, не знам... Мъжествен.
— Не помня съвсем как беше първия път.
— Дай още една глътка. И да, мисля, че съм единствен по рода си. Искам да си мисля, че съм единствен по рода си. Може ли да си го мисля? Поне за един час?
— Пий.
*
* *
— Край... Край... Край... Аз всичко...
— Ти просто си... Луда... Аз още... Може ли още...
— Та ти си облъчен... Къде да те... А?
— Не знам... Нужна си ми. Може би организмът ми си мисли, че за последен път... А?
— Глупак. Тежи ми.
— Това е необяснимо от гледна точка на медицината. Това е чудо. Но ето че аз отново...
— Добре. Щом е чудо.
*
* *
— Ти, между другото, си много красива. Казах ли ти го вече?
— Каза ми го.
— Особено веждите ти. И миглите. И очите. А устните — ето ъгълчетата. И тук... Извивка. Прекрасна. И шията. Шийката. Крачетата едни такива... Като кибритени клечици.
— Това се вика комплимент.
— И подстрижката... Така де... Косите.
— Сама си ги подрязах пред огледалото.
— Знаеш ли, докато те чаках тук, през деня... Докато и там... Докато тебе...
— Стига.
— На какво ли не се наслушах.
— Можеше да станеш и да си излезеш.
