— Да, човек никога не знае. Но какви неща мога да ви разкажа, господин Вавасор! Колко минали, бъдещи и настоящи членове на парламента са падали на колене пред мен в тази стая! Става най-критично точно преди изборите. Има толкова много неща, за които един джентълмен трябва да плаща в брой. Изборите не са бизнес начинание и не можеш да разчиташ на адвоката си да ти набави капитал. Ако бях достатъчно богат, за да давам пари на джентълмените, за които работя, от собствения си джоб, можех спокойно да живея от лихвите и дори сам да вляза в парламента.
Джордж Вавасор веднага разбра какво му намекваше господин Скръби с присъщата си тактичност: че не можеше да разчита на неговите пари, за да покрие разходите си за изборите.
— Предполагам — отвърна той. — Но понякога го правите, нали?
— Никога, господин Вавасор — отвърна господин Скръби мрачно. — Това е мое правило. Мога да заема парите срещу лихва, разбира се, но само ако получа гаранция от бащата на кандидата или от шестима членове на комитета, които трябва да бъдат заможни. Много заможни. Но по принцип не го правя. Не е моя работа.
— Мислех, че го правите… но така или иначе не искам това от вас.
— Сигурен съм, че не го искате — отвърна господин Скръби с очевидно облекчение в гласа. — Бог да ви поживи, господин Вавасор, не съм си мислил, че го искате, защото сте истински джентълмен, за разлика от много други.
Започнаха да преговарят и Вавасор бе принуден да се съгласи, че ще бъде добре да прехвърли шестстотин лири на сметката на господин Скръби до края на следващата седмица и да изплати деветдесет и двете лири, които дължеше на съдържателя на „Красивия мъж“. С други думи, трябваше да вземе хиляда лири назаем от Алис и тъй като не искаше да моли семейният адвокат да тегли парите, Джордж сподели плановете си с господин Скръби или поне онази част от тях, която бе от практическо значение. Направи го с неохота, която бе нетипична за него. След това настоя да обясни на господин Скръби, че парите, взети от неговата братовчедка и бъдеща съпруга, щяха да й бъдат върнати от собствеността в Уестморланд. И се опасявам, че описа себе си като наследник на тази собственост.
— Да, да, семейно споразумение — отвърна господин Скръби и го поздрави за годежа. Той изобщо не се интересуваше, откъде щяха да дойдат парите.
В началото на своя разговор с дъщеря си, описан по-рано, господин Вавасор я бе помолил да изчака малко, преди да уведоми господин Грей за годежа си. Но двамата не бяха постигнали съгласие по този въпрос. Господин Вавасор бе поискал тя да му обещае, че няма да пише на господин Грей, докато той не й позволи. Алис бе отказала да се обвърже с подобно обещание и разговорът се бе насочил в друга посока — характерът на Джордж Вавасор и съдбата на парите й.
Алис се чувстваше длъжна да уведоми господин Грей незабавно. Но след бурния разговор с братовчед си, тя просто не бе в състояние да пише писма. Изминаха няколко дни и нито един от двамата не повдигна въпроса отново. Вече бе средата на януари и читателите може би помнят, че господин Грей бе обещал да посети Лондон през този месец, веднага след като Алис се върне от Уестморланд. Тя несъмнено трябваше да направи нещо, за да предотврати това посещение. Господин Грей нямаше да дойде, без да я уведоми предварително. Познаваше го достатъчно добре, за да е сигурна в това. Но искаше писмото й до него да бъде изпратено, преди да получи неговото до нея, така че седна да пише без отново да говори с баща си по въпроса.
Беше неприятно задължение. Може би най-трудната от всички трудни задачи, наложени й от съдбата. Веднага след като започна, тя осъзна, че бе направила грешка, като не бе написала това писмо по същото време, когато бе писала на братовчед си Джордж. Тогава Кейт беше до нея и неподправеното й щастие й бе вдъхвало увереност. В онзи момент се бе чувствала утешена от мисълта, че е взела най-доброто възможно решение, ако не за себе си, то поне за всички останали. Но вече не чувстваше нито тази увереност, нито тази утеха. Чистият въздух във Вавасор бе повдигнал духа й, но тежкият лондонски смог отново го бе потиснал. Тя няколко часа стоя с химикалка в ръка, но така и не успя да се съсредоточи. Мина още един ден, но писмото все още не бе написано. Алис се чувстваше нетипично слаба и нерешителна. Лицата на двамата мъже постоянно бяха пред очите й и не можеше да ги прогони. Съвсем ясно виждаше голямата разлика между тях. Но защо едва сега осъзнаваше огромното превъзходство на онзи, когото бе отритнала? Бе ги сравнявала толкова често, но чак сега достигаше до това заключение.
