— Не, още е жив, поне доколкото знам. Но не виждам смисъл да се бавим. Всяка минута може да е от значение. Казаха ми, че за него няма надежда. Има стомашна подагра. Или пък беше сърдечна воднянка. Във всеки случай една от онези болести, които винаги имат фатален край.
— Няма смисъл да чакаме следващите избори, така ли?
— Ако питате мен, не. Не бих искал да ръководя подобна кампания. Мразя да влизам в битка, когато знам, че изходът е предрешен. Не обичам да харча чужди пари, когато кандидатът е обречен. Наистина не обичам, господин Вавасор.
— Предполагам, че предателството на Граймс няма да ни струва много?
— Негодникът! Предполагам, че ще ни струва около сто и петдесет гласа. Може би повече. Но това е нищо в район като Челси. Травърс не изхарчи много пари на предишните избори и това несъмнено ще го постави в неизгодна позиция.
— Но консерваторите също ще предложат кандидат.
— Още не се знае, но се съмнявам. Ще си пробват късмета в общите избори, но ако двамата членове на Парламента се обединят, няма да имат шанс.
Вавасор се видя принуден да заяви, че ще се кандидатира, и Скръби веднага раздаде първите си заповеди, без да чака маркизът да се спомине.
— Предлагам да започнем незабавно — рече той. — Така ще постъпим най-мъдро.
Джордж Вавасор се съгласи, като си помисли: „Ако се случи най-лошото, винаги мога да прережа гърлото си.“
По пътя между адвокатската кантора и своя клуб той си каза, че един подобен завършек на политическата му кариера не звучеше никак невероятно. Всичко се бе объркало. Дядо му, който бе прехвърлил осемдесетте, отказваше да умре и дори не беше болен, докато маркизът, едва навършил петдесет, береше душа просто защото смъртта му щеше да накърни интересите на Джордж Вавасор. Когато се сети за стария земевладелец, той почти счупи чадъра си, удряйки го с всичка сила в паважа. Какво право имаше този невеж глупак да живее вечно и да притежава имот, който не можеше да ползва, съсипвайки бъдещето на своите наследници? Ако в този момент проклетата къща станеше негова, щеше да реши всичките си проблеми и щеше да си спести унижението да иска още пари от братовчедка си.
Дори тези хиляда лири му бяха причинили истински страдания. И както винаги се случваше в подобни ситуации, сега, след като ги бе получил, той се чувстваше още по-ужасно. Преди да ги придобие, Джордж бе убедил самия себе си., че не върши нищо нередно, но вече не вярваше в това. Кейт се бе оказала права. Трябваше да вземе нейните пари. Всичко бе за предпочитане пред светотатствения начин, по който бе заграбил зестрата на братовчедка си. Ако бе откраднал парите като старомоден бандит на кон, позорът му нямаше да бъде по-голям. Не се бе доближавал до улица „Кралица Ан“ повече от месец — всъщност откакто се бе върнал от Уестморланд. Казваше си, че причината за това бе студеното й отношение към него. Но истината бе, че се страхуваше да говори с нея, защото знаеше, че нямаше как да не засегне темата за парите й, а в същото време се страхуваше да говори с нея именно по този въпрос.
— Чете ли „Глоуб“ *? — попита го някой, когато влезе в клуба.
— Не съм. Защо?
— Бунрати е починал в Ирландия тази сутрин. Предполагам, че ще се кандидатирате за Челси?
Тази година Парламентът отвори врати на дванайсети февруари и господин Палисър бе един от първите членове на Долната камара, които заеха своето място в залата. През последната седмица из страната се бе разпространило вярването, че сегашният канцлер на хазната вече не съществува като такъв. Той съществуваше във външния свят, разбира се, като продължаваше да получава заплата и да върши ежедневната си работа (ако такъв високопоставен човек изобщо имаше ежедневна работа за вършене), но вече не съществуваше във вътрешния свят на кабинета. Беше се скарал със своя шеф и приятел, министър-председателя, относно опрощаването на онова, което бе останало от преките данъци, и бе готов да премине в опозиция заедно със своя малък кръг от верни последователи, с цялата си енергия и отмъстителност.
