Напуснаха Клеши и навлязоха в община Торнден. Тази земя бе част от фермата Сорел — място, което двама от тях щяха да помнят дълго. Тук сър Уилям се отклони наляво, насочвайки се към една порта, но Максуел и Бурго Фицджералд, следвани от Вавасор, продължиха право напред. Пред тях имаше граничен насип и огромна канавка, които сър Уилям нарочно бе избегнал. Максуел, който най-накрая бе възвърнал обичайната си увереност, дори не се поколеба. Конят му бе сравнително свеж и с лекота се справи с двете препятствия. След това дойде ред на клетия Бурго! Ах, Бурго, ако не беше още дете, щеше да знаеш, че след всичко, случило се днес, след всички усилия, положени от коня ти, той няма да може да се справи. Но нима Бурго Фицджералд някога бе проявявал умереност? Препусна към насипа така, сякаш бе първата ограда за деня, пришпорвайки клетия си кон, все едно шпорите можеха да му вдъхнат допълнителни сили. Животното скочи върху насипа и го удари с гърди, като някак си успя да го прехвърли, но после полетя с главата надолу в канавката от другата страна: безформена топка от крайници, глава и тяло. Това бе краят на неговата кариера и сърцето му бе разбито! Горкият благороден звяр — но благороден напразно! Бе дал всичко от себе си до последния си дъх и заслужаваше да бъде в по-добри ръце. Невежеството на господаря му го бе погубило. Има мъже, които така и не научават на какво са способни конете им. И на какво не са способни!
Имаше пролука в плета — именно през нея бе минал Максуел и Бурго, затова се бе насочил натам, към единственото място, през което би могъл да мине кон. Вавасор също пое към тази пролука и бе изкачил насипа, преди да види какво бе сполетяло Бурго. Все пак мъжът бе успял да изпълзи настрани и само конят му лежеше в канавката.
— Ранен ли сте? — попита Вавасор, но без да спира. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Ако попаднете на някой слуга, изпратете ми го — отвърна Бурго с тъжен глас, след което седна на ръба на канавката и впери поглед в трупа на коня си.
Нямаше повече скокове днес. Следващото поле бе нива с репи, която не бе отделена с ограда и именно там, сред свежите върхове на покаралите репи, усещайки горещия дъх на своите преследвачи и чувайки щракането на острите им зъби, опитваща се да ги ухапе в отчаяната си борба за живот, клетата лисица предаде Богу дух. Максуел пристигна пръв, но сър Уилям и Джордж Вавасор го следваха по петите. Ако традицията с взимането на лисичата опашка като трофей все още съществуваше, тази чест несъмнено би се полагала на Вавасор, защото той бе участвал в лова от началото до края.
Но той не претендира за тази чест й никой не му я оказа. Двамата с Максуел заедно поеха към вкъщи, но не преди да изпратят някой да се погрижи за Бурго Фицджералд. Известно време яздеха в мълчание, но после Максуел го наруши, като попита с много променен глас:
— Колко искаш за този кон, Вавасор?
— Сто и петдесет — отвърна Вавасор.
— Мой е — заяви банкерът.
И така конят бе продаден за половината от стойността си, защото си бе спечелил лоша репутация.
Бурго Фицджералд, за чиито ловни преживелици стана дума в предишната глава, бе роден в сърцето на английската аристокрация. Имаше родствена връзка с половината херцози в кралството и трите му лели бяха графини. Когато достигна пълнолетие, той наследи такова голямо богатство, че бе напълно изключено някой да изкаже мнението, че трябва да работи, за да се издържа. И въпреки че отдавна бе профукал това богатство, както и още няколко, все още никой не се бе осмелил да направи това нелепо предложение. В момента бе на тридесет години и отдавна се знаеше, че бе напълно разорен, но това не му пречеше да продължава да се движи в същите обществени кръгове, да спи в най-меките легла, да пие най-скъпото вино и да ходи навсякъде със свита от слуги, коняри и коне. Някои твърдяха, че го издържаха графините, а други, че това правеха херцозите. Имаше и такива, които смятаха, че разчиташе на щедростта на евреите. Във всеки случай Бурго продължаваше да живее така, както винаги бе живял, предизвиквайки възмущението на онези, които си изкарват прехраната с честен труд и подигравайки се с правилата, които останалите хора са принудени да спазват.
