Два дни след преживяното унижение в Класна стая 20, когато слизах по стълбите в централната сграда, ме настигна Мойра Б. Излязохме заедно от корпуса, като си бъбрехме за това-онова. Вероятно нещата се бяха променили доста: на двора двайсетина души се разхождаха по групички и разговаряха. Погледът ми тутакси се стрелна в отсрещния край на двора, където с гръб към нас стояха Рут и още три момичета от „тайната охрана“ и внимателно наблюдаваха нещо на Южното игрище. Опитах се да разбера какво ги е заинтригувало толкова много, когато внезапно усетих, че и Мойра се взира натам. В същия миг си спомних, че и тя беше част от охраната и че само преди месец я бяха изключили от състава й. Обърках се: стоим си ние една до друга, свързани с неотдавнашно общо унижение, и може да се каже, че се сблъскваме лице в лице с това унижение. Вероятно Мойра е изпитвала нещо подобно; така или иначе, тъкмо тя наруши мълчанието помежду ни:
— Тази измишльотина с „тайната охрана“ е страшна тъпотия, не мислиш ли? Как могат да вярват още в нея? Детинщини.
Дори и сега се удивлявам на емоциите, които ме грабнаха при тези нейни думи. Яростно се обърнах към Мойра и й заявих:
— Какво знаеш пък ти! Нищо, изключиха те толкова отдавна! Нямаш представа какво открихме, иначе нямаше да посмееш да изречеш подобна глупост!
Но Мойра не се даваше лесно.
— Ти говориш глупости. Поредната измишльотина на Рут, това е всичко.
— За твое сведение, със собствените си уши чух как го обсъждаха! Че се канят да отвлекат госпожица Джералдин в гората във фургона, с който разнасят млякото! Със собствените си уши и Рут няма нищо общо с това!
Мойра ме погледна, думите ми я бяха разколебали.
— Сама ли го чу? Къде? Кога?
— Много ясно чух разговора им, долових всяка дума и те не заподозряха абсолютно нищо. Там, край езерото. Мислеха си, че са сам-самички. Казвам ти го само за да ти докажа, че нищо не знаеш!
Тръгнах рязко напред, като я избутах с рамото си, и докато прекосявах двора, където се разхождаха толкова много хора, отново се загледах към Рут и нейната компания, които все така не сваляха поглед от Южното игрище и дори не подозираха какво се бе случило току-що между Мойра и мен. Почувствах, че обидата ми премина и на нейно място в душата ми се настани дълбоката досада, предизвикана от Мойра.
Дори сега, когато пътувам по дългия сив път и мислите безцелно се реят в главата ми, понякога се улавям, че отново връщам лентата назад. Защо ли се ядосах толкова много на Мойра Б., с която всъщност би трябвало да се съюзя? Според мен в онзи ден Мойра ми бе предложила заедно с нея да пресека някаква граница, ала аз не бях още готова за това. Струва ми се, почувствах, че отвъд тази граница ме очаква нещо сурово и мрачно, нещо, което не бих пожелала нито на себе си, нито на някого другиго.
Друг път обаче си мисля, че не постъпих правилно, че всичко е било само между мен и Рут и се е дължало на верността, която изпитвах към нашето приятелство в онези дни. Вероятно тъкмо поради тази причина никога не споменах за случилото се между Мойра и мен дори когато се грижех за Рут в центъра в Дувър, макар че понякога наистина ми се искаше да го направя.
Историята с госпожица Джералдин ми напомня нещо, което стана три години по-късно, много след като „тайната охрана“ се бе разпуснала.
Седяхме в Класна стая 5 на първия етаж в задната част на корпуса и очаквахме началото на часа. Пета стая беше най-малката в сградата и в нея често ставаше задушно, особено в зимни утрини като онази, когато стъклата на прозорците се запотяваха от горещите радиатори. Може и да преувеличавам, но добре си спомням, че ако в стаята влезеше целият клас, трябваше буквално да си седим по главите.
В същата онази сутрин, Рут сложи стола си до масата, на която се бях настанила аз, а до мен се бяха сместили, седнали или прави, още три момичета от нашата група. Струва ми се, че тъкмо когато се преместих, за да направя място на някоя от тях, зърнах кутията за моливи.
Още е пред очите ми. Тя беше лъскава като лачена пантофка, тъмнокафява на червени точки, заобиколени с кръгчета. Затваряше се с цип, в чийто край висеше пухкаво топче. Надигнах се от мястото си, а когато отново седнах, за малко да се настаня върху кутията и Рут бързо я издърпа изпод мен. Но аз я видях, което впрочем бе и нейната цел. Възкликнах:
— Леле! Откъде я имаш? От Разпродажбата ли?
В класната стая беше шумно, ала момичетата, които седяха близо до нас, ме чуха и възхитено се взряха в красивата вещ. Няколко секунди Рут не каза нищо — тя внимателно се вглеждаше в лицата на момичетата. После изрече предварително обмислените думи:
— Да приемем, че е оттам. Да приемем, че я имам от Разпродажбата — и се усмихна многозначително.
Отговорът може да ви се стори доста безобиден, ала аз го възприех така, сякаш Рут внезапно бе замахнала с ръка и ме бе ударила. Известно време ме обливаха ту горещи, ту студени вълни. Добре разбирах какво означават думите и усмивката й: кутията й бе подарък от госпожица Джералдин.
