Нямаше никаква грешка, защото това се готвеше повече от седмица. Когато желаеше да намекне, че е получила някакъв, макар и незначителен знак на внимание от страна на госпожица Джералдин, Рут пускаше в ход особената си усмивчица, особения си глас, понякога добавяше и един особен жест — поставяше показалеца или дланта на устата си и театрално шептеше. Госпожица Джералдин й била разрешила в делничен ден да пусне в билярдната касетата с музика, макар да нямаше още четири часа; по време на разходката госпожица Джералдин заповядала на всички да мълчат, но Рут се приближила до нея и я заговорила, след което на всички било разрешено да говорят. Непрекъснато се случвало нещо подобно, но Рут никога не говореше за тези неща направо, а само със заобикалки, като допълваше казаното с усмивка и интригуващо изражение на лицето.
Разбира се, настойниците не биваше да си имат любими възпитаници, ала те все пак имаха своите малки предпочитания, които не излизаха извън рамките на общоприетото и голяма част от нещата, за които Рут намекваше, също не напускаха тези рамки. Въпреки това, макар и да не казвах нищо, в подобни случаи вътре в мен нещо яростно се бунтуваше. Естествено, никога не ставаше ясно дали тя говори истината, или не, но тъй като всъщност не казваше нищо особено, а само правеше намеци, беше невъзможно да го разберем. Ето защо не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря, да захапя устни и да се надявам, че обидата ми скоро ще премине.
Понякога един от тези моменти предвещаваше в каква посока ще поеме разговорът ни и аз успявах да се стегна вътрешно. Но дори тогава ударът бе осезаем и после няколко минути не бях в състояние да се съсредоточа. А в онова зимно утро в Класна стая 5 всичко се случи съвършено неочаквано. Когато зърнах пенала, дори за миг не ми хрумна, че може да й е подарък от някой настойник. Ето защо, след като чух думите на Рут, както винаги не успях да се справя с наплива на чувства в душата ми. Гледах я, без да се опитвам да скрия яда си. Усетила опасността, тя отчетливо ми прошепна:
— Никому нито дума!
После пак се усмихна. Ала аз нямах сили да й отвърна с усмивка и продължих да я гледам все така възмутено. Но за щастие в това време влезе настойникът и часът започна.
На възрастта, на която бях тогава, още нямах навика да мисля за нещо с часове. Сега вече го правя, но причината е в естеството на работата ми и във факта, че дълго време пътувам сама през пустите поля. Не приличах, да речем, на Лора, която въпреки шутовските си наклонности можеше по цели дни, дори седмици, да страда заради някоя дреболия, заради някоя дума, която някой й е подхвърлил мимоходом. Но След онази сутрин влизах в Класна стая 5 като в сън. Изключвах по средата на разговорите и целият урок можеше да премине покрай ушите ми. Бях твърдо решена този път да не оставя постъпката на Рут без последствия, ала дълго време не предприемах нищо съществено — само разигравах във въображението си сцени, в които я разобличавах, притисках я до стената и я заставях да признае, че всичко е било измислено от самата нея. Веднъж дори стигнах толкова далеч, че си представих как за лъжата й чува самата госпожица Джералдин и й прави огромен скандал пред очите на всички.
Дните минаваха и най-после започнах да разсъждавам върху случилото се с повече логика. Ако пеналът не е подарък от госпожица Джералдин, откъде се е взел тогава? Разбира се, Рут би могла да го получи от някой възпитаник, но подобна вероятност бе пренебрежимо малка. Ако той е принадлежал преди това на някого, дори собственикът му да е бил с няколко години по-голям от нас, подобна умопомрачителна вещ не би могла да остане незабелязана. Ако Рут знаеше, че пеналът е принадлежал на някого в Хейлшам, тя нямаше да започне тази игра, едва ли би посмяла. Най-вероятно го бе купила на някоя Разпродажба. Разбира се, и това бе рисковано. Но ако — както ставаше понякога, макар да не бе разрешено — бе дочула за пенала преди Разпродажбата и се бе договорила с някого от дежурните старши възпитаници да го купи, сега имаше всички основания да разчита, че нищо няма да излезе наяве.
Да, ама не. На всяка Разпродажба покупките и имената на купувачите се записваха в специален дневник. Макар че достъпът до тези дневници бе доста труден (след всяка Разпродажба дежурните ги отнасяха в кабинета на госпожица Емили), не бяха пък и свръхсекретни. Ако на следващата Разпродажба се завъртя около дежурния, нямаше да има проблем да надникна в дневника.
В главата ми назряваше план и като поразмислих няколко дни върху подробностите му, реших, че въобще не е задължително да го осъществя стъпка по стъпка. Ако догадката ми, че кутията за моливи е била купена на някоя Разпродажба, бих могла да блъфирам и така да разбера истината.
