Тогава се състоя разговорът ми с Рут под стряхата. Денят беше мъглив и пръскаше дъжд. Двете бяхме излезли от спалните помещения и вървяхме нанякъде — може би към павилиона, не си спомням точно. Така или иначе, двете прекосявахме двора и внезапно дъждът се засили, а понеже за никъде не бързахме, ние се скрихме под корниза на централната сграда встрани от входа.
Стояхме там, от мъглата се появяваха възпитаници, втурваха се вътре в корпуса, защото дъждът продължаваше да се усилва. Колкото по-дълго стояхме, толкова повече се напрягах, защото ми беше ясно: това е възможността, която очаквах толкова време. Сигурна съм, Рут също усещаше, че назрява разговор помежду ни. Накрая реших: край, няма да чакам повече!
— Във вторник на Разпродажбата прелистих дневника — започнах аз. — Нали се сещаш? Дневника, в който се вписват покупките.
— Че за какво си го разлиствала! — изстреля въпроса си Рут. — За какво ти е притрябвал изведнъж?
— Просто така. Кристофър С. беше дежурен и двамата си побъбрихме. Той ми харесва най-много от големите момчета. Двамата си говорехме, а аз разлиствах дневника — ей така, от нямане какво да правя.
Забелязах, че Рут тутакси се досети защо започнах този разговор. Ала продължи с безразличен тон:
— Вероятно е доста скучно четиво.
— О, не, беше ми много интересно. Там е вписано всичко: кой какво е купил.
Докато произнасях тези думи, бях вперила поглед в дъжда. После преместих очи върху Рут и внезапно сякаш ме удари ток. Не знаех какво мога да очаквам; цял месец бях мислила и фантазирала, но не се и опитвах да си представя какво би могло да се получи в действителност. Видях, че Рут е потресена, унищожена; за миг тя напълно се лиши от дар слово и ми се стори, че всеки миг ще се разплаче. Внезапно ми се стори, че поведението ми е дивашко. Всички тези замисли, кроежи, които имаха една-единствена цел — да разстроят най-добрата ми приятелка! Е, поизлъгала малко — какво толкова? Нима понякога не си мечтаехме някой от настойниците ни да наруши правилата заради нас и да ни достави удоволствие? Неочаквано да ни прегърне, да ни напише тайно писмо, да ни подари нещо? Рут чисто и просто бе отишла малко по-далеч в своите безобидни мечти, но дори не бе споменала името на госпожица Джералдин.
Сега и аз се почувствах ужасно, напълно се обърках. Ала докато стояхме под корниза и гледахме мъглата и дъжда, аз все не успявах да измисля начин да поправя белята, която бях направила. Мисля, че промърморих нещо като:
— Впрочем ти си права, не видях нищо особено.
Думите ми увиснаха във въздуха. Няколко секунди по-късно Рут излезе под дъжда.
Мисля, че ако Рут ми се бе разсърдила по някакъв начин, щеше да ми олекне. Но изглежда тя просто се предаде и клюмна. Сякаш чувстваше дълбок срам, сякаш бе твърде съсипана, за да ми се разсърди или да ми го върне. След разговора ни под корниза очаквах, че като я срещна, тя поне ще ми се муси, но не — Рут се държеше много вежливо, макар и не толкова сърдечно. Мислех си — може би се страхува от мен, защото мога да разкажа на всички (пеналът, разбира се, не се появи повече) — и ми се искаше да я успокоя. Но тъй като не бяхме обсъждали темата открито, не знаех как да се приближа до нея, как да започна разговора.
Междувременно използвах всяка възможност, за да дам на всеки да разбере, че според мен Рут заема особено място в сърцето на госпожица Джералдин. Веднъж например момичетата от нашата компания много искаха през междучасието да поиграят раундърс, за да се поупражняват: възпитаниците от горния клас (с една година по-големи от нас) ни бяха поканили да играем срещу тях. Но пак валеше дъжд и нямахме почти никакви шансове да ни разрешат. Тогава обърнах внимание на приятелките си, че госпожица Джералдин също е дежурна. Казах:
— Ако Рут отиде и помоли госпожица Джералдин, тя може и да ни разреши.
Доколкото си спомням, предложението ми не получи поддръжка от никого; по-скоро никой не го чу, тъй като всички говорехме в един глас. Но важното беше друго — произнесох репликата, докато стоях до Рут, и видях, че й стана приятно.
Друг път неколцина от възпитаниците излизаха от класната стая заедно с госпожица Джералдин и стана така, че първа зад нея до вратата се приближих аз. Забавих крачка, за да дам възможност на Рут да върви до нея, а не аз. Направих го много спокойно, без всякаква показност, сякаш това бе най-естественото нещо на света, най-обикновена постъпка, която при всички случаи щеше да се хареса на госпожица Джералдин — постъпих като всеки друг, който случайно се оказва между двама най-близки приятели. Спомням си, че в началото Рут ме погледна въпросително, но после бързо ми кимна с глава и отмина.
