— Радвам се, Кат, дори много. Просто… ами, мъчно ми е, че не аз я открих. — Усмихна се и продължи: — След като я изгуби, много пъти съм си представял как я намирам и ти я нося. Виждах лицето ти, чувах думите ти, такива неща.
Гласът му звучеше по-меко от обикновено, а погледът му бе прикован в касетката, която държах в ръце. И внезапно ясно осъзнах, че в магазина сме само двамата, ако не смятаме стареца зад щанда до входа, потънал до уши в бумагите си. Ние стояхме на нещо като платформа в задната част на магазина, където цареше тишина и полумрак — по всяка вероятност старецът бе махнал с ръка на стоката, която бе складирана в тази част на помещението. За няколко секунди Томи сякаш изпадна във вцепенение и на мен ми се стори, че отново превърта в ума си своите фантазии: как бих го погледнала, какво бих му казала, когато ми връща изгубената от мен касетка. После грабна кутийката от ръцете ми.
— Поне мога да ти я купя — ухили се той и преди да успея да го спра, слезе от платформата и тръгна към касата.
Докато старецът търсеше касетата, която отговаряше на обложката, аз се поразходих още малко в дъното на магазина. Все още съжалявах, че успяхме да я открием толкова бързо, и едва когато се върнахме във Фермата и аз останах сама в стаята си, оцених истински факта, че отново притежавам тази касета и тази песен. Но дори тогава чувствата ми се дължаха повече на тъгата по отминалото и сега, колчем извадя касетката и я погледна, тя пробужда в душата ми възпоминания и за онзи ден в Норфък, и за годините, прекарани в Хейлшам, при това с еднаква сила.
Когато излязохме от магазина, много ми се искаше да върна онова до глупост безгрижно настроение, с което бяхме влезли. Пуснах няколко шегички, ала Томи не реагира — беше се замислил.
Тесният път, по който вървяхме, стръмно се изкачваше нагоре и след стотина крачки, на самия ръб на скалата, видяхме нещо като наблюдателен пункт със скамейки, откъдето можехме да съзерцаваме морето. През лятото това сигурно бе прекрасно място, където семействата биха могли да поседят и да похапнат на чист въздух. Макар да духаше студен вятър, ние се отправихме нататък, ала малко преди да стигнем до площадката, Томи забави крачка и каза:
— Криси и Родни са обсебени от идеята. Нали се сещаш? За отлагането на донорството за двойки, които истински се обичат. Сигурни са, че знаем за това, но в Хейлшам никой нищо не ни е казал. Поне аз не съм чувал такова нещо, а ти, Кат? Не, тези приказки просто започнаха да се разпространяват сред „ветераните“ напоследък. А на хора като Рут това им трябва — те се радват да раздуят нещата още повече.
Внимателно го погледнах, ала беше невъзможно да разбера дали това бяха добродушни закачки от страна на влюбения Томи, или израз на дълбокото му възмущение. Същевременно ми бе ясно, че има наум и още нещо, което няма връзка с Рут, затова не изразих отношението си, а просто изчаквах. Накрая той спря и започна да побутва с върха на обувката си смачканата картонена чаша на земята.
— Знаеш ли, Кат — започна той. — От известно време обмислям нещо. Според мен ние сме прави, че в Хейлшам никой не е споменавал за такова нещо. Но там имаше много неща, в които по онова време не виждахме смисъл. Затова си казах: ако това е истина, ако този слух се основава на нещо, бихме могли да си обясним почти всичко. Да получим отговор на въпросите, над които си блъскахме главите.
— Какво имаш предвид? Какво бихме могли да си обясним?
— Например Галерията.
Томи сниши глас и се наклони към мен, сякаш още бяхме в Хейлшам и обсъждахме нещо на опашката в столовата или край езерото.
— Така и не успяхме да разберем защо ни бе всъщност тази Галерия. Защо Мадам прибираше най-добрите ни работи? Но сега ми се струва, че вече знам. Нали си спомняш как всички спорехме за жетоните? Трябва ли, или не трябва да заплащаме с тях за предметите, които Мадам взема със себе си? Помниш ли как Рой Дж. отиде да говори за това с госпожица Емили? Тя би трябвало да му е обяснила нещо, да се е изтървала и да е издала тайната. Ето за какво се замислих.
Наблизо минаваха две жени с кучета на каишки и двамата с Томи — макар че това бе пълна идиотщина от наша страна — млъкнахме и изчакахме, докато отминат. След малко попитах:
— За какво, Томи? За каква тайна говориш?
— Рой Дж. попита госпожица Емили защо Мадам прибира работите ни. Помниш ли какво ни каза, че му е отговорила?
— Струва ми се, после ни обясни, че това е привилегия и че трябва да се гордеем…
— Да, но имаше и още нещо.
Тук Томи сниши гласа си до шепот:
— Беше му казала и друго — по-скоро то се беше прокраднало случайно в отговора й. Не помниш ли, Кат? Казала му, че чрез рисунките, стиховете и другите работи се проявява нашата душевност. Заявила, че те показват какви сме отвътре.
Когато произнесе тези думи, аз внезапно се засмях, тъй като си спомних една от рисунките на Лора, която изобразяваше червата й. Въпреки това усетих погнуса.
— Да — отвърнах. — Помня. Но защо си се заловил с това?
