— Ето какво си мисля — започна бавно Томи. — Да допуснем, че „ветераните“ са прави в предположенията си. Да допуснем, че възпитаниците на Хейлшам наистина се радват на подобна привилегия. Да си представим, че двама души заявяват, че се обичат и молят да им се отпусне повече време да бъдат заедно. Тогава, нали разбираш, Кат, трябва да има някакъв начин да се прецени дали двамата говорят истината, или не. Защото някои биха могли да заявят, че се обичат чисто и просто за да отложат времето за донорство. Виждаш ли колко е трудно да се разбере? Може пък двойката наистина да си мисли, че това помежду им е любов, а то да е всъщност само секс и нищо повече. Или просто увлечение. Разбираш ли за какво говоря, Кат? Наистина е много трудно да се отсъди правилно и грешките вероятно не могат напълно да се изключат. Но главното е: който и да е онзи, който решава, дали Мадам, или някой друг, трябва да се опре на нещо.
Бавно кимнах с глава.
— Ето защо са им били нужни нашите работи…
— Може би. Мадам разполага с Галерията, където има какво ли не, сътворено от възпитаниците още от ранното им детство. Нека си представим следното: двамата души отиват и започват да говорят за любовта си. Тогава съдниците могат да отворят техните работи от години назад. Намират ги и гледат: подхождат ли си тези двамата? Съответстват ли си? И не забравяй, Кат, че онова, с което разполагат, издава нашата душевност. Така може да се прецени дали те наистина са любовна двойка, или това между тях е просто увлечение.
Отново закрачих бавно по пътеката, без да виждам къде стъпвам. Томи тръгна до мен в очакване на отговора ми.
— Не знам — казах най-после аз. — Разбира се, думите ти обясняват онова, което госпожица Емили е отговорила на Рой. Вероятно обясняват и факта защо настойниците ни през цялото време са смятали рисуването и тем подобни неща за толкова важни за нас.
— Точно така. И ето защо… — Томи въздъхна и продължи сякаш пряко сили. — Ето защо госпожица Люси е трябвало да признае, че не е била права, когато ми е казала, че това няма кой знае какво значение. Тогава й е дожаляло за мен. Но дълбоко в душата си е знаела, че всъщност има значение. Предимството на възпитаниците на Хейлшам се състои в това, че те имат ето този специален шанс. Но ако в Галерията на Мадам няма нищо твое, може да се каже, че си запратил шанса си по дяволите.
Едва след тези му думи на мен ми стана ясно накъде бие и ме побиха тръпки. Спрях и се обърнах към него, но преди да успея да отворя уста, Томи се усмихна.
— Ако това наистина е така, значи съм профукал шанса си.
— Томи, имало ли е поне един случай, при който някоя от твоите работи да е отишла в Галерията? Помисли си, може би много отдавна, когато си бил още дете?
Но той поклати глава преди още да съм довършила въпроса си:
— Нали знаеш? Що се отнася до творчеството, винаги съм бил кръгла нула. Пък и онзи разговор с госпожица Люси. Знам, че ми е мислила доброто. Станало й е мъчно и е искала да ми помогне. Но ако теорията ми е вярна…
— Това е само теория, Томи — отвърнах аз. — Сам знаеш колко струват твоите теории.
Исках да поразведря атмосферата, ала не успявах да намеря верния тон и беше очевидно, че продължавам да обмислям твърдението му.
— Вероятно имат и други начини да преценят — казах след малко аз. — Може би изкуството е само един от тях.
Томи отново поклати глава.
— Какви начини? Кажи ми поне един. Мадам не ни познаваше лично. Не ни помнеше един по един. Освен това е твърде вероятно да не го решава сама. Трябва да има някой по-висшестоящ, чийто крак изобщо не е стъпвал в Хейлшам. Дълго време мислих за това, Кат. Всичко съвпада. Ето защо придаваха такова значение на Галерията, ето защо настойниците настояваха толкова много да рисуваме и да съчиняваме стихове. Е, Кат, какво ще кажеш?
Ала тъкмо в този миг се бях поразсеяла. Спомних си как слушах касетата, която току-що открихме, сама в спалнята; как се въртях, притиснала възглавницата до гърдите си, и как Мадам със сълзи на очите ме наблюдаваше през открехнатата врата. Дори този епизод, за който навремето не намирах никакво обяснение, също имаше своето логично място в теорията на Томи. Тогава си представях, че в ръцете си държа бебе, ала Мадам, разбира се, не го е знаела. Сигурно е помислила, че танцувам с въображаемия си възлюбен. Ако Томи е прав, ако Мадам е била толкова тясно свързана с нас само за да помогне за решаването на въпроса за отсрочката на влюбените, реакцията й е напълно обяснима: независимо от обичайната й студенина към нас, подобна сцена би могла дълбоко да я разстрои. Всичко това премина през главата ми и аз за малко да разкажа на Томи за тази случка, но се сдържах, защото не ми се щеше да се съглася с теорията му.
— Не знам, все още размишлявам над онова, което чух — казах аз. — Впрочем трябва да тръгваме. Ще ни отнеме време да намерим паркинга с роувъра.
Тръгнахме назад по същия път, но и двамата знаехме, че е още рано и затова не бързахме.
— Томи — обадих се след малко аз. — Говорили ли сте с Рут за това?
Той поклати глава и продължи да върви. Накрая каза:
