— Работата е там, че Рут вярва само на онова, което чуе от „ветераните“. Харесва й да се прави, че знае много, повече, отколкото всъщност й е известно. Но им вярва, наистина им вярва. И рано или късно ще поиска да задвижи нещата.
— Искаш да кажеш, че ще…
— Да. Ще поиска да кандидатства. Но още не й е дошло наум. Не го е обмислила така, както направихме двамата с теб.
— Не си ли я посветил в теорията си относно Галерията?
Той отново поклати глава, без да каже и дума.
— Ако й изложиш всичко това — казах аз — и тя се съгласи с теорията ти… Сигурно ще се вбеси.
Съдейки по вида му, Томи имаше нещо наум, но мълчеше. Едва когато отново поехме по тесните улички, той проговори и тонът му ми се стори някак глуповат.
— Всъщност, Кат… — започна той. — Заел съм се с нещо. Така, за всеки случай. Не съм казал още на никого, дори на Рут. Само пробвам.
И тогава аз за първи път чух за животните, които рисува и които съществуват само във въображението му. Когато започна да описва рисунките си (видях ги чак след няколко седмици), при всичкото си желание не можах да проявя голямо въодушевление. Признавам, че разказът му ми навя отдавнашни спомени за онзи слон в тревата, с който започнаха неприятностите на Томи в Хейлшам. Той ми обясни, че се е вдъхновил от стара детска книжка, която намерил във Фермата зад някакъв диван с откъсната задна корица. После убедил Кефърс да му даде една от своите малки черни тетрадки, в които записваше цифрите и оттогава Томи бе нарисувал десетина въображаеми същества.
— Цялата работа е там, че ги правя твърде малки. Ама съвсем мънички. В Хейлшам никога не ми е хрумвало подобно нещо. Може би тъкмо това е била грешката ми. Ако ги рисуваш като дребосъчета, а нямаш друг избор, защото страниците са ей толкова големи, всичко се променя. Сякаш внезапно оживяват. После трябва да нарисуваш всичко до най-малки подробности. Представяш си как ще се защитават, как ще си доставят всичко, което им е необходимо. Да ти призная, Кат, това няма нищо общо с работите ми в Хейлшам.
Той започна да описва своите любимци, ала на мен ми беше трудно да се съсредоточа в думите му; колкото повече се разпалваше, толкова по-неловко се чувствах. Искаше ми се да му кажа: „Томи, какво ти става, пак ли искаш да станеш за смях? Въображаеми животни? Ела на себе си!“ Но не го направих. Само го гледах внимателно и повтарях:
— Звучи добре. Дори много добре.
По едно време той каза:
— Пак ще ти повторя, Кат: Рут не знае нищо за тези животни.
И когато произнесе тези думи, той сякаш си спомни за всичко останало, спомни си защо изобщо бе захванал разговора за своите рисунки и лицето му посърна. Продължихме пътя си мълчаливо, а когато излязохме на главната улица, аз заявих:
— Дори в теорията ти да има нещо вярно, още много трябва да се изясни. Например, как една двойка би могла да кандидатства за отсрочка? Какво трябва да направи? Не съм виждала подобни бланки и заявления.
— И аз съм мислил за това.
Гласът му бе станал тих и сериозен.
— Виждам само един изход: да открием Мадам.
Замислих се над думите му и казах:
— Никак няма да е лесно. Всъщност не знаем абсолютно нищо за нея. Дори името и фамилията й. И нали помниш как се държеше? Беше й неприятно да се приближи до нас. Дори да успеем да я издирим, силно се съмнявам, че би могла да ни помогне кой знае колко.
Томи въздъхна.
— Знам. Е, имаме още време. Няма защо да бързаме.
Докато вървяхме към паркинга, небето се навъси и времето доста се застуди. Нашите още не се виждаха и двамата с Томи се скрихме на завет до колата и се загледахме в игрището за миниголф. То беше пусто и флагчетата се вееха на вятъра. Не ми се щеше да продължим говорим за Галерията, за Мадам и за други подобни неща, затова измъкнах касетката с песните на Джуди Бриджуотър от кутийката и започнах да я разглеждам.
— Благодаря ти, че ми я купи — казах аз.
Томи се усмихна.
— Ако бях отишъл при кутията с касетите, докато ти разглеждаше плочите, щях да я намеря аз, а не ти. Горкият Томи, пак не му провървя.
— Не виждам никаква разлика. Идеята да я потърсим бе изцяло твоя. Съвсем бях забравила за „загубения край на Англия“. След изказването на Рут настроението ми съвсем се развали. Така де! Джули Бриджуотър. Старата ми дружка. Сякаш не бяхме се разделяли нито за миг с нея. Интересно, кой ли ми я открадна навремето?
Отправихме взор нагоре по улицата да видим дали другите идват.
— Знаеш ли — каза Томи, — когато Рут ми разказа за изгубената касетка и аз видях в какво състояние си…
— Недей, Томи. Отдавна ми е минало. Не мисля да го обсъждам с нея, когато се появи.
— Не, имах друго предвид.
Той се отдръпна от колата, обърна се и ритна с крак предната гума, сякаш да я провери.
— Когато Рут ми каза онова, което ми каза, разбрах защо разглеждаше онези порнографски списания. Добре де, „разбрах“ не е точната дума. Имах си версия. Моя си теория. Поредната. Просто като чух думите на Рут, нещо в мозъка ми прещрака.
Знаех, че ме гледа, но аз бях вперила очи пред себе си и мълчах.
