— И все пак, Кат, не съм напълно искрен с теб — продължи след малко той. — Дори Рут да е била права, макар и да не мисля така, защо търсиш своето „възможно аз“ в такива списания? Защо мислиш, че си била копирана от някое от онези момичета?
Свих рамене, без да го погледна.
— Не твърдя, че съм го правила с някакво намерение. Просто разглеждах и толкова.
В очите ми се появиха сълзи, които се постарах да скрия. Ала гласът ми ме издаде — трепна, когато заявих:
— Ако това толкова те безпокои, обещавам да не го правя повече.
Не знам дали Томи видя сълзите ми. Така или иначе, когато се приближи и ме прегърна през раменете, вече се контролирах. И преди го беше правил, така че в жеста му нямаше нищо особено или ново. При това се почувствах по-добре и дори се усмихнах. Тогава той ме пусна, ала двамата останахме така, почти докосвахме раменете си, опрели гръб в роувъра.
— Добре, няма смисъл, съгласна съм — казах аз. — Но нали всички се държим по този начин? Всички се интересуваме от нашите оригинали. Сам се попитай защо днес пристигнахме в този град. Не само аз, всички го правим.
— Нали знаеш, Кат, че на никого не съм споменал за това? Как съм те видял в котелното помещение. Нито на Рут, нито на когото и да е друг. И все пак, не мога да си го обясня. Защо го направи?
— Добре, Томи, ще ти кажа. Може и да не ти се изясни съвсем, но ще ти кажа. Просто от време на време, когато ми се прииска да правя секс, усещам желанието си твърде силно. Понякога то така ме завладява, че ми става дори страшно. Струва ми се, че и със стария Кефърс бих могла да го направя, толкова непреодолимо е то. Та затова… Това е единствената причина, поради която бях с Хю. И с Оливър. Не беше сериозно. Дори не ми бяха особено симпатични. Не разбирам какво означава това, а после, когато отмине, става ми страшно и толкова. Тогава започнах да си мисля: сигурно има защо да усещам такова желание. Трябва да е свързано с произхода ми. — Млъкнах, но Томи не каза нищо и аз продължих: — Реших, че ако намеря фотографията й в някое от онези списания, всичко ще ми се изясни. Нямах намерение да тръгна да я търся, нищо подобно. Просто това щеше да е поне някакво обяснение за моята същност.
— И с мен се случва — каза Томи. — Понякога така ми се ще, че… И вероятно всеки ще каже същото, ако сложи ръка на сърцето си. Не, Кат, според мен не се различаваш от останалите. Поне аз много често…
Той не се доизказа и се засмя, но аз не се засмях.
— Не говоря за това — възразих аз. — Знам, виждала съм как е при останалите. Да, появява се желание, но то не ги кара да правят странни неща. Не постъпват като мен, не ходят при хора като Хю…
Сигурно пак съм се разплакала, защото отново усетих ръката на Томи около раменете си. Ала колкото и да бях разстроена, не забравях къде се намираме и си казах, че ако внезапно се появи Рут или някой от компанията, че ако дори ни видят в това положение, няма да си създадат лъжливо впечатление за нашите отношения. Продължавахме да стоим един до друг, облегнати на автомобила, и те щяха да видят, че съм разстроена от нещо и че Томи ме успокоява — нищо повече. После го чух да казва:
— Не мисля, че това е чак толкова лошо, Кат. Ако откриеш някого, с когото наистина ти се иска да бъдеш, всичко ще е от добре, по-добре. Нали си спомняш думите на настойниците ни? Ако си с истинския човек, ще ти е наистина много приятно.
Помръднах рамото си, за да накарам Томи да си свали ръката, после дълбоко въздъхнах:
— Добре, да не говорим повече за това. Всъщност аз се справям доста добре с настроенията си. Затова — край, да го забравим.
— И все пак, Кат, глупаво е да разглеждаш онези списания.
— Така е, Томи, съгласна съм. Стига толкова. Вече съм добре.
