Не помня за какво още говорехме, докато чакахме останалите. Така или иначе, не е било нещо сериозно и дори да са усетили нещо във въздуха, те не ни зададоха никакви въпроси. И тримата бяха в приповдигнато настроение, особено Рут, която полагаше всички усилия, за да замаже неприятната сцена, която направи, когато тръгваха у Мартин. Приближи се до мен, помилва ме с длан по бузата, каза нещо шеговито, а после, когато се настанихме в роувъра, правеше всичко възможно да поддържа доброто настроение. Двете с Криси намираха всичко у Мартин забавно и се радваха на възможността спокойно да го споделят сега, когато не са вече в апартамента му. Родни не одобряваше поведението им и аз забелязах, че целта на разговорите им бе по-скоро да го подразнят. При това атмосферата бе напълно приятелска. Забелязах още, че ако сутринта Рут не изпускаше възможност да ни остави двамата с Томи в неведение относно смисъла на тази или онази шега, или забележка, които си разменяше с „ветераните“, то сега, по пътя обратно към Фермата, всеки път, когато говореха за нещо, тя се обръщаше към мен и подробно ми го обясняваше. Честно казано, по едно време ми додея: имах усещането, че всичко, което се говореше в колата, имаше за цел да стигне до моите уши — и до ушите на Томи, разбира се. Но все пак ми беше приятно, че Рут се старае така заради мен. Аз, както и Томи разбирахме, че тя съжалява за своето поведение и по този начин ни дава да го разберем. Беше се настанила, както и сутринта, между мен и Томи, ала сега почти през цялото време разговаряше с мен, понякога се обръщаше и към него, стискаше го за ръката или го даряваше с бърза целувка. Общо взето, атмосферата беше приятна и никой не споменаваше нито „възможното аз“ за Рут, нито нещо от този род. А аз мълчах относно касетката, която Томи ми бе купил. Знаех, че рано или късно Рут ще разбере, но не ми се искаше това да стане тъкмо сега. Когато се прибирахме във Фермата в онзи ден, а тъмата се спускаше над дългия пуст път, и тримата се чувствахме близки и аз не желаех да допусна нещо, което би разрушило този покой.
Колкото и да е странно, след като се върнахме от Норфък, почти не разговаряхме за нашето пътуване. Стигна се дотам, че в един момент започнаха да се разпространяват какви ли не слухове за целта му. Но и тогава ние продължавахме да мълчим и накрая хората загубиха интерес към темата.
Дори сега не знам защо се държахме по този начин. Мисля си, че по-скоро изчаквахме Рут да проговори първа, защото смятахме, че само тя има право да реши какво да каже и какво — не. Ала по една или друга причина — може би се бе смутила от обрата на нещата, свързани с нейното „възможно аз“, може би просто й харесваше да обгръща личността си в тайнственост, — тя изобщо не засягаше въпроса. Избягвахме разговорите за пътуването ни дори помежду си.
Тъкмо тази атмосфера на тайнственост ме улесни в усилията ми да запазя в тайна факта, че Томи ми бе купил касетката с Джули Бриджуотър. Не че я криех някъде дълбоко сред останалите си вещи. През цялото време тя стоеше сред другите касетки от колекцията ми в една от малките купчинки до дъската за гладене. Ала непрекъснато следях, да не би да се появи най-отгоре на купчината. Понякога много ми се щеше да разкажа всичко на Рут, за да можем после да седнем и да си говорим за Хейлшам под звуците на тези песни. Но времето минаваше, а аз все не й казвах, пътуването ни до Норфък се отдалечаваше все повече във времето и накрая започнах да се чувствам така, сякаш пазя някаква срамна тайна. После, разбира се, но много по-късно, тя все пак зърна касетката и аз си казах, че по-добре да я бе видяла още в началото, но какво да се прави, такъв ми бил късметът.
С идването на пролетта все повече „ветерани“ започнаха да заминават на курс за помощници и макар да тръгваха, без да вдигат излишен шум, следвайки обичайната практика, вече нямаше как да отминем без внимание забележимото намаляване на броя на обитателите във Фермата. Не мога точно да определя какви чувства ни вълнуваха по този повод. Струва ми се, че до известна степен им завиждахме, че си тръгват. Имахме усещането, че там, където отиват, ги чака по-голям и по-вълнуващ свят. Ала от друга страна заминаването им все по-силно ни смущаваше и тревожеше.
После, струва ми се беше през април, ние се сбогувахме и с Алис Ф. — първата от възпитаниците на Хейлшам, която напускаше Фермата; тя скоро бе последвана от Гордън К. И двамата бяха заявили желанието си да започнат курса и си тръгнаха с бодра усмивка, ала след заминаването им атмосферата във Фермата завинаги се промени.
