Върволицата от заминаващи изглежда повлия на мнозина „ветерани“, а вероятно като пряк резултат от нея бе и последвалата вълна слухове от рода на онези, за които Криси и Родни ни бяха говорили в Норфък. Говореше се за двойки от бивши възпитаници в други части на страната, които били получили отсрочка, защото успели да докажат, че истински се обичат, макар че вече ставаше дума за хора, които нямаха никакво отношение към Хейлшам. А ние, петимата, които бяхме ходили в Норфък, отново се държахме встрани от такива разговори; дори Криси и Родни, които преди бяха в центъра на подобни приказки, сега смутено извръщаха поглед всеки път, когато до ушите им достигаше този слух.
„Норфъкският ефект“ имаше въздействие дори върху нас двамата с Томи. Още щом се върнахме, аз си мислех, че ще се възползваме и от най-малката възможност да оставаме насаме, за да обменяме мисли относно неговата теория за Галерията. Но по някаква неизвестна причина — свързана не само с него, а и с мен — не стана така. Единствено изключение правеше онази сутрин, когато той ми показа рисунките на въображаемите си животни в курника за гъски.
Хамбарът, който наричахме „курник за гъски“, се намираше в най-забутания край на Фермата и тъй като покривът му и без това течеше, а вратата бе измъкната от пантите, не го използвахме — само от време на време някоя двойка ще се уедини там, когато времето позволяваше. През онази пролет аз се бях пристрастила към дългите самотни разходки и помня, че по време на една от тях, докато минавах покрай курника, чух Томи да ме вика. Обърнах се и го зърнах — той смутено стоеше бос върху оформеното малко островче, заобиколено отвсякъде с кални локви, и се опираше с ръка на стената на курника.
— Къде са ботушите ти, Томи? — попитах го аз.
Той носеше обичайното си облекло — дебело яке и джинси. Само ботушите не бяха на краката му.
— Ами… аз рисувам тук…
Той се засмя и ми показа малка черна тетрадка от онези, които Кефърс винаги носеше със себе си. От пътуването ни в Норфък бяха изминали повече от два месеца, но още щом я зърнах, разбрах за какво ми говори. Ала все пак изчаках и той ми предложи:
— Ако искаш, Кат, ще ти ги покажа.
Той ме повика да вляза в курника и също заподскача натам по каменистата земя. Очаквах, че вътре ще е тъмно, ала слънцето светеше през прозореца на покрива. Покрай една от стените бяха наредени непотребните мебели, които през последната година бяха стоварили там: счупени маси, стари хладилници и други подобни неща. В средата на пода имаше двуместен диван, чийто пълнеж се показваше изпод черната изкуствена дамаска и когато го зърнах, аз се досетих, че вероятно Томи сам го бе измъкнал от купчината, за да седи на него, докато рисува. До него се търкаляха гумените му ботуши, от кончовете им стърчаха чорапите му.
Томи се настани на дивана и се хвана за големия пръст на крака.
— Извинявай, че съм бос. Събух се, и аз не знам защо. Сега пък се оказа, че съм се порязал. Е, Кат, ще погледнеш ли? Рут ги видя миналата седмица и оттогава искам да ти ги покажа и на теб. Само Рут ги е виждала, никой друг. Ето.
И тогава аз се запознах с неговите животни. Когато в Норфък ми разказваше за тях, аз си представях рисунки в умален вид, каквито правехме като деца. И сега бях изненадана от детайлното изображение на всяка една от тях. Не можеше да се разбере веднага, че това са живи същества.
Първото впечатление беше подобно на това, когато за първи път отвориш кутията на радиоприемник: тесни каналчета и жички, които се преплитат в сухожилия, миниатюрни „болтчета и винтчета“, изрисувани старателно до маниакалност, и едва когато разгърне следващата страница, човек можеше да види, че рисунката представлява, да речем, птица или нещо подобно на броненосец.
— Това е втората ми тетрадка. Първата не бива да я показвам на никого. В началото не се получаваше така, както трябва.
В същото време той навличаше чорапите на краката си, облегнат на дивана, и се опитваше да говори с равнодушен и небрежен тон, ала аз знаех, че начинът, по който ще реагирам, е много важен за него. Все пак не можех веднага да изкажа възхищение от работата му. Това вероятно се дължеше отчасти на тревогата ми да не би отново да си навлече неприятности заради усилията, които полагаше в областта на изкуството. Ала онова, което гледах, бе толкова далеч от всичко, на което ни бяха учили в Хейлшам, че не знаех какво да кажа.
— Боже мой, Томи, каква вглъбеност ти е била нужна! — възкликнах накрая аз. — Чудя се как си могъл да видиш всички мънички подробности на оскъдната светлина тук вътре.
После, когато отгърнах на следващата страница, добавих, тъй като вероятно не си давах сметка как биха прозвучали думите ми, изказани на глас:
— Интересно, какво ли би казала Мадам, ако ги види.
Тонът ми бе шеговит и Томи ми отвърна с усмивка, ала във въздуха увисна нещо ново, което не бях забелязала преди. Продължавах да разлиствам тетрадката, която бе изрисувана до четвъртината, и не вдигах поглед към Томи, защото съжалявах, че съм споменала за Мадам. Накрая до ушите ми долетя следното:
