— Още много трябва да се постарая, за да ги покажа на нея.
Не знаех дали да възприема думите му като сигнал да похваля рисунките му; междувременно в душата ми се появи искрена симпатия към тези въображаеми същества.
При цялото изобилие от детайли, сякаш изработени от метал, във всяко едно от тях се криеше някаква нежност, дори крехкост. Спомних си какво ми бе казал тогава в Норфък: когато ги е рисувал, се е тревожил как ще се защитават, как ще успяват да си доставят необходимото и като ги гледах сега, аз също се разтревожих. Но въпреки това, незнайно защо, похвалните думи присядаха в гърлото ми. После Томи каза:
— Не започнах да ги рисувам само по тази причина. Просто ми харесваше да го правя. Започвам да се съмнявам, Кат: да продължавам ли да пазя работата си в тайна, или не? Нека пък да се разбере, какво страшно има! Ето, Хана и досега се занимава с акварелите си, мнозина от „ветераните“ също работят върху нещо. Не че ще тръгна да ги показвам насам-натам, не. Но си мисля, струва ли си да ги пазя в тайна?
Най-после можах да вдигна поглед към него и да кажа нещо повече или по-малко убедително:
— Прав си, Томи, не си струва. Рисунките ти са хубави. Наистина. Пълна глупост е да се криеш тук.
Той не отвърна нищо, но се усмихна, сякаш си припомни някаква шега и на мен ми стана ясно, че съм го направила щастлив. После, доколкото си спомням, не си казахме нищо интересно. Той нахлузи ботушите си и двамата излязохме от курника. Повтарям: това бе единственият път през цялата пролет, когато двамата с Томи пряко се докоснахме до неговата теория.
Лятото дойде, стана една година, откакто се бяхме появили във Фермата. Микробусът докара нова група възпитаници, точно както бе докарал и нас предишната година, само че сега не всички идваха от Хейлшам. Почувствахме облекчение: според мен всички се притеснявахме, че появата на още от нашите възпитаници ще усложни обстановката. От друга страна, фактът, че не пристигнаха още възпитаници на Хейлшам засили усещането ми, че годините, прекарани там, са останали далеч зад нас, че връзките с миналото ни отслабват. Не стига, че Хана и още неколцина от нашите непрекъснато говореха колко скоро ще последват стъпките на Алис, ами и други, като например Лора, си хванаха гаджета, които не бяха дошли от Хейлшам, и бе напълно възможно съвсем скоро въобще да забравим, че някога сме били в една компания.
Пък и преструвките на Рут, че е забравила всичко, що се отнася до Хейлшам. Добре де, това се проявяваше най-вече в дреболиите, ала те ме дразнеха все повече и повече. Веднъж например бяхме останали на масата в кухнята след дългата закуска: Рут, аз и неколцина „ветерани“. Един от тях разправяше, че ако ядеш сирене на вечеря, няма да можеш да спиш добре и аз се обърнах към Рут горе-долу така:
— Помниш ли, че госпожица Джералдин непрекъснато ни предупреждаваше за същото?
Бях направила забележката между другото и очаквах Рут само да се усмихне или да кимне с глава. Ала тя сметна за необходимо да се вторачи в мен с неразбиращ поглед и едва когато се обърнах към „ветераните“ с пояснението, че госпожица Джералдин е една от настойниците ни, Рут смръщи чело и кимна, сякаш чак сега си го е спомнила.
Първия път не обърнах голямо внимание на реакцията й. Но на следващия дълбоко се възмутих: бяхме седнали под полуразрушения навес на бившата автобусна спирка. Вбесих се, защото едно е да играеш игрички пред „ветераните“, а съвсем друго, когато сме само двете и обсъждаме сериозни въпроси. По време на разговора забелязах по някакъв повод, че в Хейлшам най-краткият път през треволяците до езерото минаваше през забранена за нас територия. И когато Рут направи удивена физиономия, прекъснах фразата си по средата и я укорих:
— Рут, не би могла да го забравиш. Престани да се правиш на дръж ми шапката!
Ако не бях й направила забележка толкова рязко, ако, да речем, го бях отминала със смях и бях продължила, Рут щеше да почувства колко нелепо се държи, също щеше да се засмее и толкова. Ала след като я нападнах по такъв начин, тя свирепо се вторачи в мен и каза:
— Не разбирам какво значение има това? Какво общо имат треволяците? Хайде, разказвай по-нататък, не се разсейвай.
Беше станало доста късно, лятното слънце залязваше, в изоставената спирка беше кално и мокро след неотдавнашната буря и аз нямах никакво желание да й обяснявам защо това все пак има значение. И макар да не се разпрострях върху темата, макар че продължих прекъснатия разговор, доверието между нас се изпари и това едва ли щеше да ни помогне да се справим с трудностите, с които се бяхме сблъскали.
