Така че изобщо не бях подготвена за онова, което се случи на гробището няколко дни по-късно. През онова лято Рут бе открила много приятна малка църква близо до Фермата, зад която всичко бе прораснало с трева, а сред треволяците надничаха плесенясалите от времето разкривени надгробни камъни на старо селско гробище. Както казах, земята бе покрита с буйно израснали плевели, но наоколо бе тихо и спокойно и Рут сядаше на скамейката до оградата в дъното на църковния двор под една голяма върба и потъваше в четене. Не бях във възторг от новия й навик: помнех как предишното лято всички сядахме да четем сред треволяците в двора на Фермата. Въпреки това обаче, ако ми се случеше да се разхождам в тази посока и знаех, че Рут би могла да чете на онова място, краката сами ме понасяха през малката дървена портичка и по-нататък, по тревясалата пътека през гробовете. В онзи ден времето беше топло и тихо, аз замислено вървях по пътеката, четях надписите по надгробните камъни и внезапно под върбата зърнах не само Рут, но и Томи.
Тя седеше на скамейката, а Томи се бе изправил, вдигнал крак върху покритата с ръжда странична облегалка, говореше с Рут и едновременно с това правеше някакво упражнение за разтягане на мускулите. Нямаха вид на хора, погълнати от сериозен разговор и аз без колебание се приближих до тях. Вероятно трябваше да се досетя от начина, по който ме поздравиха, но със сигурност те не показаха открито отношението си. Умирах от нетърпение да им разкажа последната клюка за един от новопристигналите и затова не спирах да говоря, а те само кимаха с глава и от време на време ми задаваха по някой въпрос. Не се досетих веднага, че нещо става между тях и когато ги попитах, тонът ми бе по-скоро шеговит:
— Да не би да съм ви попречила?
Рут отговори:
— Томи ми излага гениалната си теория. Твърди, че ти вече я знаеш. При това много отдавна. Сега се е смилил и над мен.
Томи си пое дъх да каже нещо, ала Рут с насмешка ми прошепна:
— Сподели с мен великата си тайна за Галерията!
Двамата ме гледаха съсредоточено, сякаш аз бях главното действащо лице и всеки миг щях да реша какво ще стане по-нататък.
— Теорията му не е чак толкова глупава — отвърнах. — Твърде е възможно и да е вярна, не знам. Ти какво мислиш, Рут?
— Трябваше с ченгел да вадя думите от устата на това сладко момченце. Не ти се щеше да ми кажеш, нали, сладурче? Наложи се хубавичко да го притисна, за да разбера какво се крие зад цялото това изкуство.
— Не го правя само заради това — мрачно възрази Томи и продължи с упражненията си. — Само казах, че ако предположенията ми за Галерията са верни, бих могъл да опитам. Бих могъл да им представя своите животни…
— Томи, сладурче, не се проявявай в такава идиотска светлина пред нашата приятелка! Пред мен — може. Но не се излагай пред скъпата ни Кати.
— Не разбирам какво ти е толкова смешно — отвърна Томи. — Теория като теория, нито по-добра, нито по-лоша, от която и да е друга.
— Никой няма да се смее на теорията ти, скъпи мой. Теорията ти може и да приемат. Но да си фантазираш, че би могъл да повлияеш на Мадам със своите зверчета…
Рут се усмихна и поклати глава. Томи мълчаливо продължаваше да упражнява мускулите си. Исках да му помогна и се опитвах да подбера такива думи, които биха могли да го ободрят, но пък и да не ядосат Рут още повече. И в същия миг Рут каза нещо. Думите й ме накараха да се почувствам изключително зле, ала тогава още и не подозирах до какви последствия могат да доведат в бъдеще. Тя каза следното:
— Не само аз имам такова мнение, сладурче. Кати също смята животинките ти за пълна щуротия.
Първото ми желание бе да го отрека, после — да се изсмея. Ала тонът, с който Рут произнесе тези думи, бе твърде уверен, а пък и тримата се познавахме достатъчно добре, за да може Томи да се усъмни: зад тях се криеше нещо. Ето защо не промълвих и дума, а в главата ми нахлуваха спомени от отминали разговори и накрая с ужас си спомних онази вечер, в която до късна доба си бъбрехме в моята стая. Рут произнесе:
— Докато хората си мислят, че рисуваш тези животинки за забавление, всичко ще е наред. Но не бива да се издаваш, че гледаш сериозно на тях. Много те моля.
Томи свали крака си от скамейката и въпросително ме погледна. Внезапно ми заприлича на дете, без каквато и да е защитна маска и аз видях, че дълбоко в душата му се събират тъмни и тревожни облаци.
— Виж, Томи — продължаваше Рут, — разбери нещо много просто. Ако двете с Кати от душа сме се посмели, това няма кой знае какво значение. Защото това сме ние. Но, за бога, не посвещавай останалите в тази тайна.
